Гиллиан Флинн - Отворени рани

За да бъда изчерпателна, трябва да добавя, че майка ми притежава цялата компания и получава около 1,2 милиона долара дивидент всяка година. Други хора управляват бизнеса вместо нея.

На предната веранда на семейство Капизи лежеше мързелив котарак. Когато се приближих, чух звука от някакво предаване по телевизията. Почуках на мрежестата врата и изчаках. Котаракът дойде да се отърка в краката ми; усетих ребрата му през панталона си. Почуках пак и вътре някой изключи телевизора. Котаракът се шмугна под люлката на верандата и измяука. Изчаках още две секунди и пак почуках.

— Мамо? — чух детски глас през отворения прозорец.

Приближих се и през прашната мрежа против насекоми видях слабо момченце с тъмни къдрици и големи очи.

— Хей, здрасти. Извинявай, че те безпокоя. Ти ли си Джеймс?

— Какво искаш?

— Здравей, Джеймс. Извинявай, че те прекъснах. Нещо интересно ли гледаше?

— Полицайка ли си?

— Опитвам се да открия кой нарани твоята приятелка. Може ли да поговорим?

Той остана там и разсеяно прокара пръст по перваза на прозореца. Седнах на люлката, в най-отдалечения от него край.

— Казвам се Камий. Един твой приятел ми каза какво си видял. Едно момченце с много къса руса коса.

— Ди.

— Така ли се казва? Видях го в парка. В същия парк, където сте си играли с Натали.

— Тя я отведе. Никой не ми вярва. Страх ме е. Не трябва да излизам от къщи. Мама има рак. Болна е.

— Ди ми каза. Разбирам те. Надявам се, че не съм те уплашила, като идвам така.

Той започна да стърже с нокът по мрежата. От шума ме засърбяха ушите.

— Ти не изглеждаш като нея. Ако изглеждаше като нея, щях да повикам полиция. Или да те застрелям.

— Тя как изглеждаше?

Момченцето сви рамене:

— Вече разказах. Сто пъти.

— Разкажи и на мен.

— Беше стара.

— Стара като мен ли?

— Стара като майка.

— Какво друго?

— Имаше бяла нощница и бяла коса. Беше цялата бяла, но не като призрак. Това повтарям постоянно.

— Бяла в какъв смисъл?

— Ами, като човек, който никога не е излизал от стаята.

— И когато Натали се приближи до гората, жената я сграбчи, така ли? — Използвах същия ласкателен глас, с който майка ми говореше на любимата си прислужница.

— Не лъжа.

— Вярвам ти. Значи жената сграбчи Натали, докато си играехте?

Той кимна:

— Много бързо. Натали търсеше летящата чиния в тревата. Тогава видях жената да се промъква в гората. Гледаше ни. Видях я преди Натали. Но не се уплаших.

— Сигурна съм.

— Даже когато тя хвана Натали, отначало не се уплаших.

— Обаче после си се уплашил, така ли?

— Не. — Гласът му затихна. — Не се уплаших.

— Джеймс, ще ми разкажеш ли какво се случи, след като жената сграбчи Натали?

— Дръпна Натали към себе си, сякаш я прегръщаше. После погледна към мен. Втренчи се в мен.

— Жената ли?

— Да. Усмихна ми се. За момент си помислих, че може би няма нищо страшно. Но тя не каза нищо. После престана да се усмихва. Постави пръст на устните си да мълча. И след това се вмъкна в гората. С Натали. — Момченцето пак сви рамене. — Разказах това на всички.

— И на полицаите ли?

— Първо на мама, после на полицаите. Мама ме накара да им разкажа. Но те не ми повярваха.

— Защо?

— Помислиха, че лъжа. Обаче аз няма да си измисля такова нещо. Глупаво е.

— Натали направи ли нещо, когато се случваше това?

— Не. Само стоеше. Мисля, че не знаеше какво да направи.

— Жената приличаше ли ти на някого, когото си виждал преди?

— Не. Нали ти казах. — Той се дръпна от прозореца и се заоглежда назад в хола.

— Е, извинявай, ако съм те притеснила. Може би трябва да поканиш някое приятелче. Да ти прави компания. — Той пак сви рамене и започна да гризе нокътя си. — Може да се почувстваш по-добре, ако излезеш да си поиграеш навън.

— Не искам. Освен това имаме пистолет.

Посочи назад в стаята към оръжието, поставено на страничната облегалка на дивана, до нахапан сандвич с шунка. Боже Господи!

— Сигурен ли си, че това нещо трябва да стои така, Джеймс? Пистолетите не са за малки деца. Могат да бъдат много опасни.

— Не са чак толкова опасни. Мама разрешава. — Сега за първи път ме погледна в лицето. — Много си красива. Имаш хубава коса.

— Благодаря.

— Трябва да се прибирам.

— Добре. Бъди внимателен, Джеймс.

— Точно това правя.

Издиша съсредоточено и се отдалечи от прозореца. След секунда пак чух телевизора.

В Уинд Гап има единайсет бара. Отидох в един, който не познавах, „Сензоре“, който, съдейки по неоновите зигзази на стената и малкия дансинг по средата на салона, сигурно е процъфтявал по време на идиотията от осемдесетте. Тъкмо пиех бърбън и си попълвах записките от изминалия ден, когато господин Канзас Сити се настани на стола срещу мен. Остави шумно бирата си на масата.