Гиллиан Флинн - Отворени рани

Отсреща възрастен мъж, стиснал здраво кутия мляко, пристъпваше бавно към бяла талашитена къща.

— Не се чувствам много порядъчна точно сега, прав сте. — Не ми пречеше да разведря малко Викъри. Исках да му се харесам, не само защото това щеше да улесни работата ми, а и защото с нервното си поведение ми напомняше за Къри, който ми липсваше. — Но малко публичност може да привлече интерес към разследването и да помогне. Имало е такива случаи.

— По дяволите. — Той захвърли чука на земята и се обърна към мен. — Вече потърсихме помощ. Пратиха ни някакъв специален детектив от Канзас Сити. Вече няколко месеца се мотае. Не е разкрил абсолютно нищо. Казва, че сигурно някой побъркан случайно е минал оттук, харесало му е и е останал в околността. Е, този град не е толкова голям и съм сигурен, че все някой щеше да забележи, ако се появи чужд човек. — Погледна ме предизвикателно.

— Гората е доста голяма, доста гъста — отбелязах.

— Това не е дело на външен човек. Предполагам, че си давате сметка за това.

— Предполагам, че предпочитате да е външен човек.

Викъри въздъхна, запали цигара и покровителствено обгърна стълба на знака с ръка.

— По дяволите, разбира се, че предпочитам. Но не съм глупак. Може да не съм разследвал убийства, но не съм някакъв скапан идиот.

В този момент съжалих за изпитата водка. Мислите ми блуждаеха, не можех да се съсредоточа върху думите му, не можех да измисля подходящите въпроси.

— Мислите, че извършителят е от Уинд Гап?

— Не коментирам.

— Това ще остане между нас. Защо някой от Уинд Гап ще убива деца?

— Веднъж ме повикаха, защото Ан убила папагалчето на съседите с пръчка. Заострила я с един от ловджийските ножове на баща си. Натали… по дяволите, семейството й се премести тук преди две години, защото във Филаделфия, където живеели преди, забила ножица в окото на една съученичка. Баща й напуснал доста добре платена работа само за да могат да започнат начисто. В щата, откъдето е дядо му. В малко градче. Сякаш малките градчета си нямат своите проблеми.

— И един от тях е, че всички знаят кои са калпазаните.

— Именно.

— Значи мислите, че го е направил някой, който не обича децата, така ли? И по-специално тези две момиченца? Може би са му направили нещо? И това е отмъщение?

Викъри подръпна върха на носа си, почеса се по мустаците. Погледна чука на земята. Явно се колебаеше дали да го вземе и да ме отпрати, или да продължи да говори. В този момент към нас с голяма скорост се приближи черна кола и още преди да е спряла, прозорецът от дясната страна се спусна. Шофьорът, чието лице не се виждаше добре от черните очила, се наведе към нас, за да ни погледне.

— Ей, Бил. Не трябваше ли да се видим в кабинета ти сега?

— Имах да свърша малко работа.

Това беше типът от Канзас Сити. Погледна ме, като свали очилата си с добре отработен жест. Имаше светлокестенява коса и един кичур постоянно падаше пред лявото му око. Синьо. Усмихна ми се, показвайки съвършени бели зъби.

— Здравейте.

Погледна Викъри, който демонстративно се наведе и вдигна чука. После — пак мен.

— Добър ден — отговорих. Дръпнах ръкавите си до китките и ги затиснах с пръсти.

— Е, Бил, да те закарам? Или предпочиташ да вървиш пеша? Мога да мина да взема по кафе и ще се видим там.

— Не пия кафе. Би трябвало вече да си забелязал. Идвам след петнайсет минути.

— Опитай се да ги направиш десет, а? Вече закъсняваме. — Господин Канзас Сити отново ме погледна. — Сигурен ли си, че не искаш да те закарам, Бил?

Викъри само поклати глава.

— Коя е твоята приятелка, Бил? Мислех, че вече познавам всички по-важни уиндгапчани. Или… уиндгапианци?

Ухили се. Мълчах като срамежлива ученичка и чаках Викъри да ме представи.

Дум! Главният инспектор се преструваше, че не чува. В Чикаго сама бих се представила с усмивка и бих се насладили на реакцията, но тук само погледнах Викъри и не казах нищо.

— Е, добре, ще се видим в участъка.

Стъклото се вдигна и колата потегли.

— Това ли е детективът от Канзас Сити? — попитах. Вместо да отговори, Викъри запали нова цигара и тръгна към участъка. Старецът отсреща тъкмо се беше добрал до вратата на къщата си.

Някой беше нацапал със син спрей основата на водонапорната кула в мемориалния парк „Джейкъб Дж. Гарет“ и тя изглеждаше странно стилна, сякаш бе обута с плетени терлици. Самият парк — последното място, където Натали е била видяна жива — беше пуст. Във въздуха все още се носеше фин прах, вдигнат от бейзболното игрище, и аз усетих вкуса му в гърлото си като от преварен чай. Тревата по периферията на гората беше израсла високо. Изненадах се, че още никой не е наредил да я окосят, да я унищожат, както бяха направили с камъните, задържали трупа на Ан Неш.