Гиллиан Флинн - Отворени рани

Когато бях в гимназията, паркът „Гарет“ беше място, където всички ходеха да пият бира през уикендите, да пушат марихуана или да мастурбират в храстите. Именно там, тринайсетгодишна, за първи път се целувах с момче — едно футболистче, което бе натъпкало устата си с тютюн за дъвчене. Никотинът ме замая повече от вълнението на първата целувка, после избягах зад колата му да повръщам погълнатото по-рано вино с плодов сок и мънички, лъскави парченца плод.

— Джеймс Капизи е бил тук.

Обърнах се и видях около десетгодишно момченце с къса руса коса, което държеше опърпана топка за тенис.

— Кой е Джеймс Капизи?

— Един приятел. Бил е тук, когато тя е отвела Натали. Джеймс я видял. Била по нощница. Играели си на летяща чиния, ей там покрай гората, и тя отвела Натали. Можела да вземе Джеймс, но той искал да стои тук, на поляната. Затова Натали стояла по-близо до дърветата. Джеймс останал на поляната заради слънцето. Той не трябва да излиза на слънце, защото майка му има рак на кожата, но въпреки това излиза. Или по-скоро, излизаше. — Момченцето тупна топката на земята и около него се вдигна облак прах.

— Той вече не обича ли да излиза на слънце?

— Той вече не обича нищо.

— Заради Натали ли?

Момченцето сви войнствено рамене:

— Защото Джеймс е пъзльо.

Изгледа ме от глава до пети, после неочаквано запрати топката срещу мен. Тя се удари в хълбока ми и отскочи.

Хлапето се изкиска тихо.

— Извинявай.

Хукна да гони топката, метна се показно върху нея, скочи на крака и я удари в земята. Тя отскочи нагоре, пак падна и след няколко подскока спря.

— Не съм сигурна, че разбирам какво ми казваш. Кой е бил с нощница? — попитах, като гледах все още подскачащата топка.

— Жената, която е отвела Натали.

— Чакай, какво искаш да кажеш?

Бяха ми казали, че Натали си играла тук с приятелчета, които си тръгнали за вкъщи, и се предполагаше, че е била отвлечена някъде по краткия път до дома й.

— Джеймс видял как жената отвежда Натали. Били само двамата и си играели на летяща чиния. Натали не успяла да я хване и тя отлетяла в тревата покрай дърветата. Тогава жената се показала и я сграбчила. И после двете изчезнали в гората. Джеймс се уплашил и избягал вкъщи. Оттогава не е излизал.

— А ти откъде знаеш какво се е случило?

— Ходих веднъж да го видя. Той ми разказа. Нали сме приятели.

— Джеймс наблизо ли живее?

— Майната му на Джеймс. И без това може би ще отида при баба за ваканцията в Арканзас. Там е по-добре от тук.

Момченцето хвърли топката по телената ограда на бейзболното игрище. Тя се заклещи там и остана да се поклаща известно време с тракане.

— Ти тукашна ли си? — попита хлапето, като продължи да рита прахта.

— Да, тук съм родена. Но вече не живея в града. Дошла съм на гости. — Пробвах пак: — Джеймс някъде наблизо ли живее?

— В гимназията ли учиш? — Лицето му беше силно загоряло от слънцето. Приличаше на малък морски пехотинец.

— Не.

— В колеж? — Брадичката му бе влажна от слюнка.

— По-стара съм.

— Трябва да се прибирам.

Той заподскача заднишком, издърпа топката от телената мрежа, погледна ме пак и разклати дупето си, сякаш изпълняваше нервен танц.

— Трябва да се прибирам.

Хвърли топката към улицата, където тя отскочи от една кола с впечатляващо издумкване, хукна след нея и се скри от погледа ми.

Намерих „Капизи, Джанел“ в тънкия като списание телефонен указател на единствената бензиностанция на Уинд Гап. После взех голяма чаша газиран ягодов сок и отидох на адреса: „Холмс“ 3617.

Домът на Капизи се намираше в периферията на евтиния квартал в най-източния край на града — запуснати, тристайни къщи, чиито наематели в повечето случаи работеха в близката свинеферма (голямо предприятие, произвеждащо близо два процента от свинското месо в страната). Попитайте някой беден жител на Уинд Гап и почти със сигурност ще ви каже, че работи в свинефермата и че баща му също е работил там. В развъдника има прасенца сукалчета, на които трябва да се подрязват зъбите; свине майки за осеменяване и затваряне в клетки; отходни ями за почистване. В кланицата е доста по-зле. Едни работници товарят прасетата и ги вкарват в канала, където е пневматичният уред за зашеметяване. Други хващат квичащото и ритащо животно за задните крака, заканват го на подемника и го вдигат с главата надолу. Режат гърлото му с остър нож и кръвта потича като гъста червена боя по плочките. Следва ваната за щавене. Постоянният шум — отчаяно, пронизително квичене — кара повечето работници да носят тапи за уши и те прекарват дните си в тиха ярост. Вечер се напиват и слушат силна музика. В местния бар „Хийла“ не сервират свинско, само пилешко, което вероятно се произвежда от също такива гневни работници в някое друго мизерно градче.