Гиллиан Флинн - Отворени рани

— Е — заговори, като размърда вежди. — Предлагам просто да си поговорим. Като нормални хора. Имам нужда от това. Бил Викъри не умира от желание да общува с мен.

— Вече сме двама с този проблем.

— Да. Значи сте от Уинд Гап и сега работите за чикагски вестник. „Трибюн“?

— „Дейли Поуст“.

— Този не съм го чувал.

— Нормално.

— Не кипите от ентусиазъм.

— Работата е добра. Бива.

Не бях в настроение за размяна на любезности, дори не бях сигурна, че си спомням как се прави. В нашето семейство Адора беше тази, която умееше да се харесва на хората — даже човекът, който пръскаше срещу термити веднъж годишно, изпращаше сантиментални картички за Коледа.

— Не сте много разговорлива, Камий. Ако ви досаждам, само кажете, и ще си тръгна.

В интерес на истината, не исках да си тръгва. Беше хубав мъж и гласът му ми действаше успокояващо. Това, че и той не се чувстваше в свои води, също беше плюс.

— Извинявайте, малко съм раздразнителна. Това завръщане беше трудно за мен. И писането за тези убийства още повече ме натоварва.

— Откога не се бяхте връщали тук?

— От години. Осем, за да бъда точна.

— Но все още имате роднини тук.

— О, да. Заклети уиндгапианци. Мисля, че това е предпочитаното название, ако отговоря на въпроса ви по-рано днес.

— Благодаря. Не искам да оскърбявам милите местни хора. Поне не повече, отколкото вече съм го направил. На близките ви харесва ли им тук?

— Да. Никога не са си мечтали за друго място. Имат твърде много приятели. Твърде хубава къща. И така нататък.

— И двамата ви родители ли са родени тук?

Групичка мъже на моята възраст, чиито лица ми бяха познати, се настаниха в съседното сепаре, всеки с халба бира пред себе си. Надявах се да не ме видят.

— Майка ми е от тук. Вторият ми баща е от Тенеси. Дойде, когато се ожениха.

— Кога беше това?

— Преди близо трийсет години, предполагам. — Опитах се да пия по-бавно, за да не го изпреваря.

— А баща ви?

Усмихнах се любезно, без да отговоря.

— Вие в Канзас Сити ли сте отраснали?

— Да. Никога не съм мислил да отида другаде. Твърде много приятели. Твърде хубава къща. И така нататък.

— А полицейската работа там… добре ли е?

— Има действие. Достатъчно, за да не стана като Викъри. Миналата година работих по доста сериозни случаи. Предимно убийства. И хванахме един тип, който серийно нападаше жени из целия град.

— Изнасилвач?

— Не. Яхваше ги, после бъркаше в гърлата им и ги раздираше на парчета.

— Боже Господи!

— Хванахме го. Продавач на алкохол на средна възраст, който още живееше с майка си. Намерихме тъкан от последната жертва под ноктите му. Десет дни след убийството.

Не разбрах дали се възмущаваше от глупостта на престъпника или от лошата му хигиена.

— Ясно.

— А сега съм тук. По-малък град, но по-добра възможност да се докажа. Когато Викъри ни се обади, случаят не изглеждаше толкова сериозен, затова решиха да изпратят някоя по-дребна клечка. Мен. — Усмихна се, почти скромно. — После се оказа, че имаме сериен престъпник. Засега не са ми отнели случая — с разбирането, че не трябва да оплескам нещата.

— Позната ситуация.

— Странно е да получиш големия си шанс благодарение на нещо толкова ужасно — продължи той. — Но чувството сигурно ви е познато. Какви събития отразявате в Чикаго.

— Полицейски репортер съм, тъй че вероятно се сблъсквам със същите гадости, с които и вие: побои, изнасилвания, убийства. — Исках да знае, че и аз имам своите ужасяващи истории. Глупаво, но ми доставяше удоволствие. — Миналия месец писах за един осемдесет и две годишен старец. Синът му го убил, после накиснал трупа в сода каустик във ваната, за да се разтвори. Разбира се, направи пълни самопризнания, но не можеше да обясни защо го е извършил.

Съжалих, че използвах думата „гадости“ за побоите, изнасилванията и убийствата. Показваше неуважение.

— Явно и двамата сме виждали грозни сцени — отбеляза Ричард.

— Да. — Завъртях течността в чашата си, не се сещах какво повече да кажа.

— Съжалявам.

— И аз.

Изгледа ме изпитателно. Барманът намали осветлението — официален сигнал, че наближава време за затваряне.

— Можем да отидем на кино някой ден — каза Ричард със смирен тон, като че ли една вечер в местния киносалон можеше да разсее всичките ми тревоги.

— Може. — Изгълтах на един дъх питието си. — Защо не?

Той отлепи етикета на празната бирена бутилка до себе си и го изглади върху масата. Несъзнателен навик. Явно никога не беше работил в бар.