Гиллиан Флинн - Отворени рани

— Мислех, че на репортерите не е позволено да говорят с малолетни без разрешение от родителите им — отбеляза с усмивка и отпи от бутилката. Майката на Джеймс сигурно беше подала сигнал.

— Репортерите трябва да бъдат по-пробивни, когато полицията не си мърда пръста, за да придвижи разследването напред.

— Полицията не може да си върши добре работата, ако репортерите публикуват подробности за разследванията в чикагските вестници.

Това беше стара игра. Отново забих поглед в бележника си, мокър от кондензираната влага по чашата ми.

— Нека да пробваме друг подход. Аз съм Ричард Уилис. — Той пак отпи глътка бира и измляска леко.

— Аха.

— А вие сте Камий Прийкър. Момиче от Уинд Гап, което е намерило щастието в големия град.

— О, да, това съм аз.

Той се усмихна, показвайки обезпокоително белите си зъби, и прокара ръка през косата си. Нямаше годежен пръстен. Запитах се откога съм започвала да забелязвам такива подробности.

— Добре, Камий, какво ще кажете двамата с вас да сключим примирие? Поне временно. Да видим как ще потръгнат нещата. Предполагам, че няма нужда да ви мъмря за момченцето на Капизи.

— Предполагам разбирате, че няма причина да ме мъмрите. Защо полицията не е взела под внимание показанията на единствения очевидец на отвличането на Натали Кийн? — Взех химикалката, за да му покажа, че разговорът ни ще бъде отразен.

— Кой казва, че не сме ги взели под внимание?

— Джеймс Капизи.

— Аха, какъв надежден източник на информация — отбеляза със смях. — Тук ще ви разкрия една малка тайна, госпожице Прийкър. — Доста добре имитира Викъри, като дори направи жест, сякаш завърта въображаема венчална халка на безименния си пръст. — В полицията нямаме практика да информираме деветгодишни момченца за хода на текущи разследвания. В това число не им се отчитаме дали вярваме или не на показанията им.

— А вярвате ли?

— Не мога да коментирам.

— Струва ми се, че ако сте имали добро описание на заподозрян в убийство, можехте да осведомите местните жители, за да бъдат нащрек. Но не сте го направили и затова предполагам, че сте пренебрегнали показанията на момченцето.

— Пак без коментар.

— Доколкото разбрах, Ан Неш не е била сексуално малтретирана. Такъв ли е случаят и с Натали Кийн?

— Госпожице Прийкър. В момента не мога да коментирам.

— Защо тогава седим тук и си говорим?

— Ами, най-напред, знам, че онзи ден сте прекарали дълго време, вероятно от вашето работно време, с нашия служител, за да му разкажете своята версия за откриването на трупа на Натали. Исках да ви благодаря.

— Моята версия ?

— Всеки има различна версия за определено събитие. Например вие сте казали, че очите на Натали са били отворени. Господин и госпожа Брусар казват, че са били затворени.

— Не мога да коментирам — измърморих сърдито.

— Аз съм по-склонен да вярвам на жена, която си изкарва прехраната като репортер, отколкото на възрастна двойка собственици на малък ресторант. Но бих искал да чуя доколко сте сигурна в твърдението си.

— Имало ли е сексуално посегателство срещу Навали? Неофициално.

Оставих химикалката на масата.

Той замълча за секунда, като въртеше разсеяно бутилката с бира.

— Не — отговори след малко.

— Абсолютно съм сигурна, че очите й бяха отворени. Но нали и вие бяхте там.

— Да, бях.

— Значи показанията ми не са ви необходими. Какво е второто?

— Моля?

— Казахте: „най-напред…“

— А, да. Втората причина да искам да говоря с вас, да бъда честен — качество, което мисля, че ще оцените — е, че отчаяно искам да поговоря с външен човек. — Белите зъби отново блеснаха срещу мен. — Да, знам, че сте родена тук. И, честно казано, не мога да разбера как сте издържали. Идвам периодично от август и вече започвам да полудявам. Канзас Сити също не е някакъв страхотен метрополис, но поне има нощен живот. Култура… Някаква култура. Има хора.

— Сигурна съм, че ще се справите.

— Надявам се. Сега може да се наложи да остана по-дълго.

— Аха. — Посочих бележника си. — И така, каква е вашата теория за убийствата, господин Уилис.

— Детектив Уилис — поправи ме той, като пак се усмихна. Довърших питието си на една глътка и започнах да дъвча счупената пластмасова сламка. — Е, Камий, мога ли да ви почерпя?

Разклатих чашата си и кимнах:

— Бърбън, чист.

— Добре.

Докато той поръчваше на бара, взех химикалката и написах задник на китката си. Той се върна с две чаши „Уайлд търки“.