Дот Хатчисон - Лятото на ангелите

— Нито един — отвръща Едисън. — Но ще ги преровим пак, за да сме сигурни, че не сме пропуснали нещо, и ще ви осведомим, ако изникне някой случай.

— А да отразява някой от вашите? — При този въпрос и Едисън, и Миньоне ме поглеждат потресено. — Като изключим смъртта, местопрестъплението е чисто. Просто, ефикасно нахлуване и изтегляне заедно с дете. Добре планирано, с познаване на квартала. Не ми изглежда като първи път, но ако е, какво, по дяволите, следва от тук нататък?

Миньоне примигва срещу мен и мустаците му трепват.

— Благодаря, нощта и бездруго не беше достатъчно кошмарна.

— Майките ми ме научиха как да споделям.

В съответствие с предсказанието на Едисън става почти четири сутринта, преди да излезем от къщата, единият полицай прибира терлиците ни в пликчета за улики, просто за всеки случай, и отбелязва часа на излизането ни в дневника на местопрестъплението. Кварталът е все така тих, околностите отвъд къщата са слабо осветени от отделните лампи на верандите и няколко улични. От задната страна къщите са обградени от гъста гора, а аз съм толкова уморена, че от самия й вид настръхвам.

Има си причини на моята улица дворовете да са големи и да липсват гори.

Едисън ме побутва с рамо.

— Хайде. Марлийн ще стане след половин час — можем да й правим компания.

— Предлагаш да нападнем кухнята на Вик…?

— Къщата е на Вик, кухнята — на Марлийн…

— …и да правим компания на майка му, докато той се събуди?

— Точно в това се състои планът ми. Какво мислиш, че ще сготви днес?

Няма значение каква ще е закуската, несъмнено ни очаква нещо изумително, а от вечерята е минало ужасно много време. Облягам се на покрива на колата и се взирам в тъмните клони в гората. Не чувам нищо откъм тях и ми се струва странно най-сетне да открия дървета, които са тихи. Странно и плашещо.

— Знаеш ли, Шевон ме накара да мечтая за онези охлювчета от бутертесто с крема сирене и ягоди…

Едисън ми се ухилва през покрива и отключва вратите с писукане и тихо щракване на задвижили се резета.

— Хайде , hermana . Да идем да изпием всичкото им кафе, преди Вик да се събуди.

— Звучи ми като отличен начин да свършиш в моргата…

Неохотно и двамата се обръщаме към грейналата къща, семейство Уилкинс още са вътре, синът им е в болницата, ужасен и травматизиран, и в компанията на непознати.

— Ще оставим една чаша. Или три четвърти.

— Става… — настанявам се в колата, закопчавам колана и стисвам очи — няма да ги отворя, докато не се озовем на булеварда, където дърветата не се скупчват така плътно.

И мало едно време момиченце, което се плашело от нощта.

Тя не беше същото като мрака. Тъмен килер, тъмна стая, тъмна барака — все места, които се променят за миг. По силите ти е да отстраниш техния мрак или поне да опиташ.

Нощта обаче… Нощем просто се налага да стискаш зъби и да търпиш, без значение какво се случва.

Татко й започна да я навестява нощем и беше различно. Не я биеше, освен ако тя не се бореше или не му отказваше. А денем целуваше синините, които й бе нанесъл, наричаше я доброто му момиче, прекрасното му момиче. Питаше я дали иска да го направи щастлив, да накара татко си да се гордее.

Тя чуваше майка си да плаче няколко врати по-нататък. В онази къща всички чуваха всичко, без значение къде се намираха.

Ето защо тя смяташе, че майка й е била способна да чуе, когато татко й стенеше и крещеше, и говореше ли, говореше, сякаш не можеше да затвори кранчето с думите.

Майка й несъмнено чуваше.

Но не се показа нито веднъж.

Нощем виждаше само баща си.

— Ей, намъкнали сте се отвратително рано!

Размахвам ръка по посока на гласа на Стърлинг, твърде уморена да вдигна глава от заседателната маса и да я погледна. След малко тя свива пръстите ми около твърда хартиена чашка, от която бълва топлина.

Добре, може и да си струва вдигането на главата.

При това кафето е добро, с ванилова сметана, не отвратителната гадост от машината в стаята за почивка или в столовата. Не е кафе, платено от Бюрото. Оставям ароматът и вкусът да ме издърпат до седнало положение и виждам Едисън да гаврътва на един дъх концентрираното зло от своята чаша. Стърлинг го наблюдава с лека усмивчица на устните и после му връчва още едно кафе. Чашата на Вик ухае на лешникова сметана, която обича, но не използва на работа, понеже истинските агенти пият кафето чисто — имаше някаква подобна глупост.