Дот Хатчисон - Лятото на ангелите

Стърлинг се кикоти.

Едисън вдига поглед от възлите на найлоновите торбички.

— Какво?

Партньорката ни избухва в смях, а така заразява и мен. Дори Вик се киска и клати глава, докато затваря вратата.

— Какво е толкова смешно?

— Би ли ми подал клечките за хранене, моля? — отвръща Стърлинг сладко. А, когато Едисън го прави, тя пърха с клепки и театрално преиграва със замаяния от възхита тон на стажантката: — Благодаря!

Вик се задавя, но не коментира, просто ми връчва храна и вилица, понеже съм прекалено гладна за клечки.

И Стърлинг не е цвете за мирисане, честно. Тя е на двайсет и седем, но изглежда на няма и седемнайсет, с онези ми ти големи сини очи и руса хубост. Въпреки значката и оръжието, и свирепите черно-бели костюми на работа — напълно лишени от цвят за смекчаване или затопляне — неизменно я питат дали е дошла да види баща си в службата. Няма как да докара друг вид, освен на сладка и невинна, така че и не опитва, просто усъвършенства безвредната си маска, така че всички я подценяват.

Същинска прелест.

Освен това дойде при нас, имунизирана срещу валериана на Едисън. През първия си ден в Куантико безмълвно мина зад нас и му изкара ангелите с обикновен поздрав, а докато той се опитваше да извади нокти от ръба на бюрото си, ме погледна в очите и ми смигна.

Не вярвах, че появата на нов член в екипа ни, чийто състав е един и същ вече десет години, ще ме накара да се почувствам толкова добре.

Ядем бързо и спретнато, за да не нацапаме папките с храна. Отварям изпратения от Миньоне кашон и се мръщя с въздишка:

— Mierda [9] По дяволите (исп.) — бел. прев. , страшно много бумаги за десетгодишно хлапе!

Стърлинг се надига и изпъва шия да надзърне в кашона.

— Всичко това само за детето ли е?

— Не. Вътре са и полицейските доклади за домашните свади, както и болничните справки на майката. Но все пак… — придърпвам двете папки с името на Рони, които са толкова дебели, че се налага да ги държат затворени с най-масивните щипки за хартия, които някога съм виждала, и ги хвърлям на масата. Приземяват се със сериозно тупване. — Това е Рони.

Партньорката ни се навежда по-близо и прочита етикета на горната.

— Кръстили са го Рони.

— Ами да, нали затова…

— Не, имам предвид, че са го кръстили Рони. Не Рон или Роналд и да му викат Рони. Нарекли са го с умалително име.

— Много неприятна постъпка спрямо дете — мърмори Едисън.

Поглеждам го, вдигам купчината папки на няколко пръста и я оставям да тупне отново.

— Имаш право.

Стърлинг взима папките с болничните картони на Сандра Уилкинс, а Вик и Едисън си поделят сериозната купчина полицейски доклади, така за мен остава досието от социалните служби.

При работата в нашия отдел се стига до момент, в който очакваш нещата да станат по-малко сърцераздирателни. С мъка преборваш първите си случаи с предположението, че в даден момент на мъгливото бъдеще ще станеш безчувствен към всичко — точно като партньорите си; че онова, което виждаш и четеш, ще те засяга по-малко. Че някой ден ще попаднеш на дете, жертва на толкова насилие, че дори не е в състояние да го опише, и това няма да ти разбие сърцето.

Но този момент така и не настъпва.

Научаваш се да работиш въпреки мъката, да я криеш, да я обръщаш в своя полза. Научаваш, че партньорите ти не са имунизирани срещу нея; просто успяват да я крият по-добре от теб. Учиш се да се мотивираш чрез нея, но тя така и не спира да те наранява. И номерът е там, че ти по-добре от всички останали знаеш, понеже това ти е работата, че системата не е съвършена, но се старае да стане такава.

Dios mio [10] Боже мой (исп.) — бел. прев. , старае се с всички сили.

И след това настъпват моментите, подобни на сегашния, когато осъзнаваш, че старанието в никой случай не е достатъчно.

Четири пъти! От „Закрила на детето“ четирикратно са отнемали Рони Уилкинс от родителите му като жертва на малтретиране и всеки път им е бил връщан обратно. Първият — понеже майка му напуснала баща му и за кратко живяла при майка си заедно с Рони. Само дето след два месеца Сандра се върнала при съпруга си и взела детето със себе си. Вторият път — понеже родителите му подписали декларация, от която личи, че бащата посещава терапевт и сеанси за овладяване на гнева — но спира веднага щом семейството си връща Рони. Третия път баба му прекратява дело за попечителство, понеже Дениъл Уилкинс наминал да я навести с бейзболна бухалка и сплескал колата й като палачинка. И последното връщане е прясно, само преди няколко седмици, понеже Рони просто не смогнал да признае за побоите, не пожелал да каже на социалния работник как е пострадал толкова зле, че се е наложило да постъпи в болница.