Дот Хатчисон - Лятото на ангелите

Бедното дете неизменно е било пращано право обратно в ада.

В шест часа прогонваме Вик от работа, но всички други оставаме до девет и половина, за да приключим прегледа на последните доклади за Уилкинс и по това време вече сериозно се съблазнявам да цепна една стиропорена чашка и да изсърбам тинестата утайка, само и само да получа още малко кофеин. Оставам прегърбена и полузаспала на стола си, докато Стърлинг и Едисън разчистват около мен. Изобщо не играя честно; Едисън е буден точно от толкова време, колкото и аз. Когато се опитвам да помогна обаче, той ме плясва по ръката с гумено ластиче.

Закарва ме до тях и се караме през цялото време, за да остана будна. Често се случва да не си доспиваме, особено по време на разследване, и сме научили всякакви номера, за да поддържаме темпото. Но все пак е истинско облекчение да спрем пред блока му.

Апартаментът на Едисън е безличен, дори стерилен. Нужно е усилие да откриеш следи от обитаване: износените от седене участъци на черния кожен диван, малката вдлъбнатина на масичката за кафе, която е ритнал твърде силно, докато гледал бейзболен мач по телевизията. И всъщност онези дреболии, които превръщат жилището в дом, са до една подаръци. Масата в трапезарията му е подарък от Прия, след като двамата я купиха от затварящ мексикански ресторант. Ярките, хаотично боядисани плочки на плота — единственото цветно петно в апартамента — пак са заслуга на Прия. Тя е направила и снимките, които обграждат големия телевизор — портрети на специален агент Кен по време на пътуванията му.

И като казвам „агент Кен“, имам предвид кукла Кен, облечена в малко шушляче на ФБР. Снимките са прекрасни и сами по себе си, черно-бели композиции с прекрасно внимание към детайла и светлината, но куклата ги освежава и я обожавам.

Срещнахме Прия Сравасти преди осем години, когато по-голямата й сестра беше убита от сериен убиец. Накрая жертвите му наброяваха шестнайсет момичета. Преди три години навърши седемнайсет. Сега живее в Париж, посещава университет, но с времето екипът ни просто я осинови и тя стана част от семейството. Стана и най-добър приятел на Едисън; при все разликата във възрастта, съюзиха ги инатът, гневът и това, че страдат за сестрите си.

Няма значение, че Фейт е била отвлечена много отдавна — споменът за нея винаги ще измъчва Едисън. Не държи нейни снимки на видно място, но прави впечатление, че освен на специален агент Кен, на показ няма снимки и на други хора. По този начин колегата ми защитава близките си — крие снимките им там, където може да ги разглежда само при негово желание и няма вероятност някой друг да ги намери. Единствено на работа държи снимка на Фейт, и то точно до тази на Прия — да му напомнят защо се занимава с тази работа и защо значи толкова много за него.

Вик има дъщерите си; Едисън — сестрите си, макар все още да се бори да не нарича Прия така.

Преобличам се за лягане — боксерки и тениска, която случайно откраднах от колегата си по време на едно разследване и отказах да върна, — докато Едисън рови в килера с бельото. Слагаме чаршафи и одеяло на дивана заедно. С прозявка Едисън махва за лека нощ и изчезва в стаята си, където го чувам да шава още няколко минути, докато си мия зъбите и свалям на кухненската мивка двудневния си грим.

Уморена съм до смърт — от този тип умора, от която очите ме болят дори затворени, но при все удобството на дивана, на който съм спала безброй пъти, не успявам да заспя. Все виждам Рони и покрусения му под кървавата маска поглед. Въртя се, притискам към гърдите си едната възглавница и се мъча да се успокоя.

Хъркането на Едисън отеква в тишината — резултат от отдавна счупен нос, който той не си дава труд да оправи и досега. Не хърка обаче силно и не ми е проблем да деля хотелска стая с него, звуците са ми успокоително познати. Усещам костите си да натежават, стресът се събира и оттича в ритъм с тихото похъркване…

И тогава един от телефоните ми иззвънява.

Стена и ругая, претъркулвам се и го грабвам, присвивам очи срещу твърде яркия екран. Ох, mierda, tia [11] По дяволите, леля (исп.) — бел. прев. е! Знам точно защо се обажда. Мамка му. Не искам да говоря с нея точно сега.

Всъщност изобщо не искам да си говорим, но сега — още повече.

Ако не вдигна обаче, тя ще продължи да звъни и сигналът на гласовата поща ще ми писука все по-настоятелно. Приемам обаждането с ръмжене.

— Поначало знаеш, че няма да се обадя — казвам вместо поздрав; говоря тихо, за да не безпокоя партньора си.