Коди Макфейден - Тъмната страна

Отваря вратата и излиза.

Цивилна. Така нарече Кърби Уилоу Томас. Разбирам какво има предвид, като гледам жената на клипа пред мен.

Прилича точно на такава. Тя щеше да се изненада от жестоките удари на живота и постоянно щеше да се чувства предадена от тях. Живяла е изпълнена с надежди, идеализирала е всичко и е мечтала, докато нещо не се е сблъскало с нея и не я е свалило на земята.

Това е щяло да бъде безкраен цикъл, започнат в резултат на сериозно нараняване, от което никога не е успяла да се възстанови.

Била е красива. С права тъмна коса и слаба, болезнено слаба. Тази слабост е карала красотата ѝ да изпъква по начин, характерен само за някои жени. Кожата ѝ е много, много бледа и само на бузите ѝ могат да се намерят следи от някакъв цвят. Устните ѝ са пълни и червени.

— Разкажи ми за белезите, Уилоу — казва ѝ Проповедника.

Цялата трепери. Очите ѝ се стрелкат във всички посоки — в него, вдясно, вляво, право в камерата; имам чувството, че гледа в мен. Сълзите ѝ не текат постоянно. Ъгълчетата на очите ѝ се пълнят много бавно, преди да пуснат някоя голяма сълза, която потича надолу по бузата ѝ и бързо пада върху бедрото. Започва да ми се гади, когато виждам, че е настръхнала. Сигурно убиецът е надушвал ужаса ѝ.

— Уилоу — приканва я той, нежен както винаги. — Белезите. Или ще се наложи да те нараня отново.

Думите му я карат да трепери толкова силно, че чувам тракането на краката на стола в пода.

— Не! — проплаква тя.

— Тогава говори, моля. Разкажи ми за белезите.

— Но ти… ти вече знаеш — скимти Уилоу. — Знам, че знаеш, сам ми каза.

— Да, но трябва да го изречеш пред камерата.

Тя спира да трепери. Въздиша веднъж, но тежко. След това си поема въздух и въздиша отново. Навежда глава напред. Правата ѝ коса увисва надолу и започва да гъделичка покритите ѝ със сълзи бедра.

— Обичахме да се порязваме — прошепва приятелката на Кърби.

— Кой, Уилоу? Ти и кой?

— Аз и Манди. Манди беше сестра ми. Тя беше с две години по-голяма от мен. Отидохме да живеем в приемни семейства, защото мама и татко ни биеха много. Манди ми разказа за порязванията, как можеш да се почувстваш по-добре, когато много те боли.

— И направи ли така, че да те боли много?

— Да.

— Продължавай.

— Използвахме бръснарски ножчета. През повечето време се режехме от вътрешната страна на краката си, в горната част, където не се забелязваха белезите дори когато носехме рокли. Понякога се порязвахме една друга.

— Това правехте и през онзи ден, нали? Порязвахте се една друга?

— Да. — Не съм чувала по-тих глас от нейния.

— Какво се случи?

— Първо тя ме поряза. Чувството беше… страхотно. Не мога да го опиша. Преди да те порежат, се чувстваш едновременно вцепенен и те боли, всичко изглежда някак си нереално, но после те порязват и болката вече е съвсем истинска, тя е остра, сладка и е сега . Не преди, не после. Просто сега. Порязването те кара да се чувстваш жив в този момент. Кара те да се чувстваш истински, значим.

— Продължавай.

— В онзи момент се чувствах приятно. Сестра ми ме поряза доста дълбоко. Видя колко добре се почувствах и ми каза аз също да я порежа дълбоко. Много дълбоко. Направих го.

— Колко дълбоко я поряза, Уилоу?

Жената вдига глава и за мен е шокиращо да видя колко бледо е лицето ѝ. Тя прилича на труп.

— Срязах артерията — прошепва накрая. — Сестра ми винаги е била много слаба, двете бяхме такива. Натиснах, но не можех да преценя колко силно заради адреналина и ендорфините, които нейното порязване ми причини. Срязах я доста дълбоко. Тя започна много да кърви.

Уилоу спира да говори.

— Разкажи ни останалото. Какво направи тогава?

За първи път виждам, че в тази жена има някаква сила; очите ѝ блестят с чиста омраза към Проповедника. Предполагам, че ако можеше, щеше да го пореже доста дълбоко.

— Казах ѝ, че кърви много лошо. Тя погледна раната и… и… се усмихна. Тя просто се усмихна. Каза ми да се махам и да не разкривам пред никого, че аз съм тази, която я е порязала. Отвърнах ѝ, че няма да го направя, че се нуждае от помощ, но тя ми каза, че е прекалено късно, че ще умре и че няма проблем за това, че няма нищо против и че дори донякъде ѝ харесва, но не искаше да се забърквам в неприятности, затова трябваше да си тръгна, да се върна и да се правя, че едва сега съм я намерила, да бъда много изненадана, затова преброих до пет, после се върнах и тя вече изпадаше в безсъзнание, а аз изпищях, защото навсякъде имаше кръв и… — Потокът от думи спира само за да може тя да си поеме въздух. — Прегърнах я и се опитах да спра кръвта, но тя беше прекалено много. Беше се образувала локва. Можех да се изкъпя в нея. — Настъпва кратка тишина. — Тя умря.