Коди Макфейден - Тъмната страна

— Какво послание?

Отговорът се появява в главата ми отникъде, изплува от плиткото.

— Аз съм перфектен. Или причината да правя това, е перфектна.

Джоунс се намръщва.

— Какво имаш предвид?

— Това е като… убийство в заключена стая. Убил я е във въздуха. Бил е хванат в капан и заобиколен от свидетели. Мисля, че я е убил още в началото на полета, за да може да си седи до тялото и да се наслаждава на вълнението. Сигурно е било изключително възбуждащо. Дали някой е щял да го забележи? Ако ли да, нямал е никакъв изход. Само някой перфектен може да направи това, само той има необходимия кураж и способността да контролира страха си. Чувствал се е защитен от способностите си или от мисълта, че онова, което прави, е справедливо.

— Какво друго?

— Той е много умен, много организиран и е способен на дългосрочно и педантично планиране. Сигурно е в напреднала възраст, но не чак толкова. Може би в края на четиресетте.

— Защо мислиш така?

— Прекалено е уверен и опитен, за да е много млад. — Въздъхвам. — Ще разпитаме другите пасажери, но мога да гарантирам, че каквото и описание да получим, няма да е правилно.

— Смяташ, че е използвал дегизировка?

— Да, но е била оскъдна. Боядисал си е косата, сложил си е контактни лещи, подобни неща. Най-голямата разлика ще е в личността му. Със сигурност си е избрал отличителни черти, които да останат в съзнанието на свидетелите, нещо, което да привлече вниманието им и да прикрие всичко останало.

— Защо си толкова сигурна за това?

— Защото всичко друго няма да е достатъчно перфектно. Само перфектното би свършило работа.

Джонстън започва да бели лицето на Лиза от черепа, за да може да отвори главата и да стигне до мозъка ѝ. Според мен сега е точният момент да се захвана с нещо друго. Обаждам се на Бони. Тук е почти 20:30 часа, което означава, че в Калифорния вече е време за вечеря. Тя отговаря на мобилния, който ѝ подарих, още на първото позвъняване.

— Здрасти, Смоуки!

— Здрасти, скъпа. Как си?

— Добре съм. Елейна направи макарони със сирене.

Елейна Уошингтън е съпругата на Алън, един от членовете на моя екип. Тя е едно от любимите ми човешки същества — жена от латински произход, чието призвание е да дарява любов и подкрепа на онези, които имат нужда. Не го прави по някакъв сладникав и прекалено сантиментален начин. Елейна може да те обича и също така може да те укроти само с една прегръдка. Тя беше първата, която дойде да ме види в болницата след случилото се със Сандс. Прегърна ме и ме остави да се наплача. Винаги ще я обичам заради това.

Елейна гледа Бони, когато се появят работни ситуации като тази. Също така е лична домашна учителка на осиновената ми дъщеря.

— Чудесно, скъпа.

— Алън излезе. Това означава ли, че ще те няма дълго време?

— Явно. Съжалявам.

— Трябва да спреш да го правиш, мамче Смоуки.

Бони пораства много по-бързо от нормалното. Причината за това са както обстоятелствата, така и собствените ѝ таланти. Убийството на майка ѝ и случилото се след това оставиха своите вътрешни белези по нея и я принудиха да порасне по един ужасно отвратителен начин. Талантите ѝ се крият в изкуството — тя е художничка — и в дълбочината на прозрението ѝ. „Мамче Смоуки“ е обръщение, което използва, когато се опитва да ме успокои, а понякога и без причина. То винаги ме кара да се разсмея вътрешно, защото е доказателство за младо сърце, за гласа на дете.

— Какво да спра да правя, скъпа?

— Да се извиняваш за неща, които не зависят от теб. Хората не ги убиват по график, а ти хващаш онези, които ги убиват, така че и твоят живот не е по график. Нямам проблем с това.

— Благодаря, но някои неща на мамчето не се подчиняват на логиката. Наистина съжалявам, че не съм с теб.

Чувам приближаващите се върху плочките стъпки на заместник-директора и се обръщам към него. Той ми кима към прозорчето на вратата.

— Трябва да затварям, скъпа. Ще ти се обадя утре, става ли?

— Смоуки?

— Да?

— Леля Кали наистина ли ще се омъжва?

Ухилвам се.

— Да, мила. Приятна вечер.

— Приятна и на теб. Обичам те.

— И аз те обичам.

Доктор Джонстън посочва един съд, в който се намира сърцето на Лиза.

— Било е пробито. Дупчицата е малка и се намира от дясната страна на гръдния ѝ кош. — Посочва ни мястото. Както сам каза, дупчицата наистина не е много голяма, но синината, която е предизвикала, е с размера на двете ми ръце, събрани заедно. Има вертикални прорези над и под пробитото място. По-рано не забелязах раната заради шока, че Лиза е Декстър.