Коди Макфейден - Тъмната страна

Работила съм с много талантливи мъже — заместник-директорът Джоунс е един от тях, които ми помогнаха да усъвършенствам дарбата си. Осъзнах, че тя работи най-добре, когато нормалните хора не са наблизо.

Дарбата ми е като да се гмурнеш в олио; не можеш да виждаш през него, но го усещаш, че е мазно. Понякога се гмуркам прекалено надълбоко и това ме бележи отвътре, дарява ме с нови тайни.

Преди пет години преследвах човек, който убиваше само млади и красиви брюнетки. Никоя от тях не беше на повече от двайсет и пет години и всяка беше прекрасна. Дори след смъртта си и даже в моите очи на жена те бяха пищни красавици. Замъгляваха умовете на мъжете.

Онзи, който ги убиваше, се чувстваше по същия начин. Изнасилваше ги и после ги убиваше с юмруците си. Бавно ги пребиваше до смърт, методично, с пълна отдаденост. Това е много интимен и личен начин да убиеш друго човешко същество.

Застанах над една от неговите жертви и погледнах . Погледнах и го видях . Убиеца. Продължих да гледам, докато го почувствах. Той беше обезумял човек, премазан от сексуално желание и гняв. Към края, осъзнах аз, желаеше сексът му с тях да откачи луната от небето.

Изправих се замаяна и осъзнах, че малко съм се подмокрила между краката. Бях се гмурнала прекалено надълбоко и бях почувствала възбудата, която чувстваше и той.

Намерих най-близката тоалетна и си изповръщах червата.

Колкото и лошо да беше това, то помогна на екипа ми. Разбрах, че търсим човек, който е организиран и умен, но не може да се владее, ако се появят правилните подбуди.

Заловихме го, взехме му ДНК проба, но заради дълбокото ми гмурване получихме и изповед. Стейси Хобс беше нова агентка в офиса в Лос Анджелис и представляваше точно онова, от което имах нужда. Двайсет и четири годишна, брюнетка, обект на внимание за всички мъже в радиус от триста метра.

Накарах я да се облече и гримира като жените, които нашият човек преследваше. Обясних ѝ как да стои в ъгъла, как да го гледа втренчено, как да си извие бедрата и да се усмихне съблазнително. Забраних ѝ да говори.

Името му беше Джаспър Сейнт Джеймс и не можеше да свали очи от нея. Стоях и го гледах как стиска юмруци. Гледах как ченето му увисва, макар и малко. Устните му буквално се издуха пред очите ми като устните на вампир. Започна да се поти и да си мърмори под носа.

— Кучка. Кучка — повтаряше го отново и отново.

По време на първите няколко разпита беше изключително спокоен и въздържан.

Кръстосах крака — сигналът ми към Стейси. Тя направи каквото ѝ бях наредила — погледна Джаспър право в очите и си облиза устните бавно, чувствено, с измляскване. След това бързо се обърна и излезе от стаята за разпити.

Джаспър буквално изкрещя от раздразнение. Изкряска пронизително, сякаш някой го беше стиснал с клещи здраво за топките. Наведох се над масата.

— Сигурно чувството е било много много много много много много яко — заявих със завалян и задъхан глас — да ги гледаш как осъзнават, че ще бъдат убити.

Помня погледа му. Беше изпълнен с ужас, изумление и надежда. Почти можех да чуя мислите му.

Възможно ли е наистина да ме разбере? Възможно ли е?

Възможно беше, макар и, опазил ме Бог, не по начина, по който си мислеше той. Чувствах го, разбирах го, но в крайна сметка всичко беше синтетично. Аз бях невярваща; само любовта на Джаспър беше чиста.

Джаспър мърмори, дрънка, поти се, тресе се и говори. Сподели ми тайните си. Радваше се, че го прави, защото най-накрая беше намерил публика. Слушах, кимах и се преструвах, че му съчувствам.

Хрумна ми, че вероятно той също беше използвал фалшиво съчувствие, за да примамва онези жени. Това правеше ли го моя жертва? В крайна сметка целите ни не бяха чак толкова различни. Джаспър искаше да унищожи тези жени, а аз — него. Между нас обаче имаше разлика — той си го заслужаваше.

Никоя от тези мисли не беше изписана на лицето ми. Дарих го с цялото си внимание. По някое време, докато плачеше, дори го хванах за ръката. Горкият Джаспър, прошепнах. Горкият беден Джаспър.

Прибрах се същата вечер, потопих се във ваната и стоях в нея, докато водата не изстина.

Заместник-директорът ме моли да се гмурна в олиото, за да започна процеса, да почувствам човека, който е направил това.

— Все още не разполагам с достатъчно информация — отвръщам аз. — Няма емоционален компонент. Самият акт е невероятен. Дързък. Това е от значение за него. Възможно е да е послание, да засилва вълнението му или и двете.