Коди Макфейден - Тъмната страна

Опитвам се да измисля още въпроси, но не се сещам за такива в момента.

Подбирам следващите си думи много внимателно:

— Розарио, искам да те уверя, че ще направя всичко по силите си, за да открия човека, отговорен за смъртта на детето ти. Не мога да ти обещая, че ще го хвана — преди много време се научих да не давам подобни надежди, — но екипът ми и аз сме много, много добри. Ще се нуждаем от достъп до определени неща, за да си свършим работата. Ще се съобразя с политическата дискретност, но в крайна сметка не работя за теб или за съпруга ти, а за Лиза.

— Само тя е от значение.

— Не се опитвам да бъда безчувствена. Просто искам да си наясно с приоритетите ми.

— Приоритетите ти вдъхват увереност. — Розарио бърка в джоба на сакото си и изважда малко картонче. — Тук са всичките ми номера. Обади ми се по всяко време на денонощието, независимо дали е за нещо дребно, или не.

Вземам визитката. Тя отново почуква по преградата — сигнал към шофьора да ни върне обратно в моргата. Слънцето залязва и кръвта в небето се смесва с огнените дървета на есента.

Зимата наближава. Тя е мълчалива тук, също като смъртта.

— Мога ли да те попитам нещо, Смоуки?

— Можеш да ме питаш каквото поискаш.

Розарио ме поглежда и най-накрая виждам сълзи в очите ѝ. Те не са от мъка или истерия, а просто две малки поточета, доказателство за огромната ѝ болка.

— Успя ли да го преживееш?

Истината, истината и само истината, това заслужава тази жена. Осигурявам ѝ я.

— Никога няма да мога.

Кали, Алън и Джеймс пътуват насам — съобщава ми заместник-директорът Джоунс. — Трябва да пристигнат до няколко часа.

Намираме се пред залата за аутопсии и наблюдаваме през прозорчето как съдебният лекар разчленява тялото на Лиза Рийд в опит да помогне да заловим убиеца ѝ. Това е последното оскверняване. Няма нищо възвишено в една аутопсия, тя е редуцирането на едно човешко същество до основния му компонент: месо. Минава седем часът и домът вече ми липсва.

— Чувствам се странно да съм тук — отбелязвам аз.

— Аха — съгласява се Джоунс, след което млъква за известно време. — В интерес на истината, с втората ми жена обсъждахме да се преместим да живеем тук.

— Наистина?

— Не видя ли онези дървета? Тук имат четири сезона, и то в пълната им прелест. Бяла Коледа, съживяващи се растения през пролетта. — Заместник-директорът свива рамене. — Бях навит. След това бракът ни се обърка и забравих за това.

Отново замлъква. Такива са взаимоотношенията ни. В напълно неочаквани моменти ми споделя малки частици лична информация. Често са горчиви като сегашните. Някога е обичал жена, с която са обсъждали да се преместят на някое място, на което са щели да могат да търмъчат паднали листа и да си правят снежни човеци. Сега е тук заради труп. Мечтите еволюират, но невинаги към по-добро.

— Доктор Джонстън е странна птица — промърморвам аз, за да сменя темата.

— Така е.

Доктор Джонстън, съдебният лекар, е в средата на четиресетте си години и е огромен . Нямам предвид, че е дебел, а мускулест. Бицепсите му са внушителни и вероятно ще са необходими двете ми ръце, за да ги обхванат. Краката му са толкова масивни, че сигурно му се налага да си шие панталоните по специална поръчка. Косата му е бяло руса и подстригана много късо. Лицето му е квадратно и изглежда брутално, с голям нос, който е изкривен от някогашни счупвания, и вена, която тупти върху челото му като жив метроном. Направо ме хипнотизира. Джонстън може да бъде професионален културист или бияч за мафията.

Отнася се много професионално към Лиза и вкарва в употреба мускулестите си ръце, докато реже гръдния ѝ кош. Дори прозорецът не пречи на неприятния звук да достигне до нас; все едно някой настъпва чаши от стиропор. Не чувам какво казва, но устните му се движат, докато диктува откритията си в микрофон, висящ над масата.

— Как мина с госпожа Рийд? — пита ме Джоунс.

— Супер. Ужасно.

Запознавам го с разговора ни.

— Излезе права. Относно причината да поиска теб.

— Аха.

Джонстън се навежда напред, за да погледне Лиза, да види какво има вътре в нея. Виждала съм много по-лоши неща, но поради някаква причина това ме отвращава.

— Какви са впечатленията ти от случая до момента, Смоуки?

Наясно съм какво ме пита, какво иска. Да направя онова, в което съм най-добра. Да използвам дарбата си.

Работя тази работа, защото имам способността да разбирам мъжете, които преследвам. Не се случва на мига и не е някаква пророческа дарба, но ми осигурява достатъчно информация и картината се оформя . Триизмерно. С необходимите емоции и размисли. Но над всичко се открояват копнежите . Копнежи, които почти мога да усетя в устата си, мрачни вкусове — те са толкова осезаеми, че мога да ги преглътна.