Коди Макфейден - Тъмната страна

— Имаш ли лупа?

Джонстън намира такава и ми я подава. Слагам я над кръста. Виждам някакъв много малък и много обикновен символ: череп и кръстосани кости, какъвто е универсалният знак за отрова. Гравиран е в горната част на кръста. По-долу са изписани някакви цифри.

— Числото е 143 — изричам на глас.

— Какво, по дяволите, означава това? — пита заместник-директорът.

— Нямам представа. — Оставям кръста обратно в металния съд. — Предлагам да запазим в тайна от медиите тази улика, докторе.

— Разбира се.

— Нещо друго?

Съдебният лекар поклаща глава.

— Не и в момента.

Джоунс си поглежда часовника и ме сочи с пръст.

— Да вървим към летището. Екипът ти ще пристигне скоро, а аз трябва да се връщам в Калифорния.

Казваме си довиждане с Джонстън и тръгваме по коридора към изхода. Обувките ни тракат върху линолеума, което е малко зловещо предвид това къде се намираме.

— Какъв ти е планът? — пита заместник-директорът.

— Обичайното. Криминологичен анализ на самолета, в който е убита Лиза, разпит на пасажерите, изработване на профил. След това… — млъквам за миг. — Трябва да започнем да идентифицираме други потенциални цели колкото е възможно по-скоро.

Не отбелязвам очевидното и най-тревожно нещо: череп с кости и числото 143 — съществува само едно нещо, което убиецът може да брои .

Това, естествено, ме отвежда до следващия тревожен въпрос: докога ще продължи броенето?

Минава единайсет през нощта и е адски студено. Мразя студа. Вятърът не е много силен, но е постоянен и брули на кратки пориви, от които бузите ми замръзват.

Луната е огромна и разплута в небе, лишено от облаци. Това е онази същата луна, която е дежурила над пещерата на пещерняка: била е на пост преди мен и ще остане дълго след като вече ме няма.

Пътувахме около час, докато пристигнем на това частно летище във Вашингтон. То е малко и пусто — само един хангар и една писта. Аз и екипът ми ще продължим от него до международно летище Вашингтон-Дълес, където ни очаква самолетът, на който е умряла Лиза.

Свивам се още повече, докато гледам как частният летателен апарат се движи по пистата. Той е бял „Лиър“, на какъвто съм се качвала много пъти.

Заместник-директорът като че ли няма проблем с ниската температура. Той пуши — навик, от който се отказах, но който все още ми липсва най-вече когато видя някой да се наслаждава на бившата ми марка като него. Бях вярна на своето „Марлборо“ и то винаги беше готово да ми помогне. Цигарите ми даваха комфорт, а аз им отделих много години от живота си. Уговорката ни беше справедлива, докато не я разтрогнахме.

— Смоуки, трябва да говоря за нещо с теб. — Джоунс вдишва дима, задържа го и накрая изпуска малко облаче. Гледам го и му завиждам. — Искам постоянно да ме държиш в течение. Ежедневно. Това игрище е различно от онова, на което си свикнала да работиш. Ратбън е достатъчно почтен за директор, но в крайна сметка ще прикрие собствения си задник и ще те хвърли на лъвовете, ако така му е по-удобно. — Погледът на заместник-директора направо ме пронизва. — Не се оставяй да бъдеш заблудена. Ти си заменима за него.

— Мога да се грижа за себе си, сър.

— Знам. Въпреки това си дръж очите отворени.

— Ай-ай, капитане. — Удрям токовете на обувките си и артистично отдавам чест.

На Джоунс не му е особено забавно.

— Това не е някаква шега, Смоуки. Хората във Вашингтон правят кариери, като накисват другите. Ти си талантлива агентка и Бог ми е свидетел, че си много корава, но не си запозната с правилата на това игрално поле.

— Добре, добре. Разбирам.

— Директорът може много да ти помогне с медиите. Прави точно каквото ти казва — не отговаряй на въпросите им и му ги препращай. Знам, че и преди си си имала работа с журналисти, но ако тази новина изтече, ще е нещо огромно. Във ФБР има хора, които живеят само заради това, така че ги остави те да се занимават.

— Честна скаутска, точно така ще направя.

— Искам да напъхаш парцал в устата на Кали.

— Мога да я контролирам.

Джоунс ме поглежда, изпълнен със съмнение. Хвърля цигарата си.

— Самолетът спря. Да вървим.

— Мили Боже, сладкишче, прекалено е студено тук — оплаква се Кали в момента, в който обувките ѝ на високи токчета стъпват на пистата. — Защо сме тук, а не на някое място с цивилизовано време, на което да планираме предстоящата ми сватба?

Усмихвам се, както винаги. Така и не успях да се имунизирам срещу Кали. Не мисля, че са много хората, които могат да ѝ устоят.