Коди Макфейден - Тъмната страна

— Благодаря на Бога за малките услуги — казвам аз и му се усмихвам в отговор.

Следващите думи, които достигат до ушите ми, са изречени с кисел и недоволен глас.

— Защо сме тук?

Въпросът е зададен от последния член на екипа ми. Тонът му — груб, неприятелски, нетърпелив — ме дразни, както винаги.

Джеймс Джирон е брилянтен, но също така е едно противно човешко същество. Понякога го наричаме Деймиън — като сина на Сатаната от филма „Поличбата“. Той не е социално създание, няма интерес да се държи прилично, и не му пука за чувствата на другите. Той отвежда нетактичността до съвсем нови висоти.

Джеймс е книга с празни страници. Нямам представа дори дали има някакъв личен живот. Никога не съм го чувала да говори за песен или филм, които харесва. Не знам какви телевизионни предавания гледа, ако въобще го прави. Нямам представа дали излиза с някого. Джеймс не води душата си на работа.

Носи обаче ума си. Той е гений в най-пълния смисъл на думата. Завършва гимназията на петнайсет години, изкарва перфектни резултати на САТ тестовете, а на двайсет вече има степен по криминология. Започва работа във ФБР на двайсет и една — това е целта му през цялото време.

Джеймс имал по-голяма сестра Роза, която била убита от сериен убиец, когато бил на дванайсет години. В деня, в който я заровили, решил по какъв път ще поеме. Този факт е единственото доказателство, че има нещо човешко в него.

В повечето случаи двамата с Джеймс не можем да мелим брашно заедно — два положителни полюса се отблъскват, няма никакво привличане. Освен едно изключение: той притежава моята дарба да наднича в съзнанията на чудовищата, които убиват за удоволствие.

— Тук сме, защото някой е мъртъв, и друг, който има властта да го направи, е наредил ние да се заемем — отговарям му аз.

Джеймс се намръщва.

— Това не е нашата юрисдикция. Не ни е работа да се бъркаме.

Хвърлям поглед на Джоунс. Той от своя страна поглежда Джеймс със смесица от изумление и примирение.

— Спри да цивриш — скастря го Кали — или няма да те поканя на сватбата си.

Джеймс се изсмива.

— Това заплаха ли трябва да е?

— За теб може и да не е — Кали се усмихва, — но майка ти ще бъде много разочарована. Проведохме един много приятен разговор с нея по телефона, Деймиън, и тя няма търпение да се запознае с хората, с които работиш.

Джеймс се намръщва насреща ѝ.

— Не ме наричай така.

Скривам усмивката си и си позволявам да изпитам тайно задоволство от дразненето на Кали. Никога не съм се срещала с майката на Джеймс, но знам, че двамата посещават гроба на Роза всяка година на рождения ѝ ден, така че на теория са доста близки.

— Искаш ли да ни запознаеш с подробностите? — пита Алън, за да сложи край на закачките.

— Задръж си мисълта — казва заместник-директорът и се обръща към мен. — Помни какво ти казах. Дръж ме в течение.

— Да, сър.

Джоунс ми кима и ни оставя без повече празни приказки.

— Колата ни е ето там — казвам аз. — Да влезем в нея, да запалим парното и тогава ще ви запозная със случая.

Автомобилът е голям „Форд Краун Виктория“ — малко е очукан, но ще ни свърши чудесна работа. Алън сяда зад волана, а аз до него. Джеймс и Кали се разполагат на задната седалка.

— Топлина, моля — казва Кали, потрива ръце и потреперва артистично.

Алън пали колата и пуска парното на висока степен. Големият двигател изръмжава на празен ход и от парното ни връхлита полъх като вятър от входа на пещера.

— Така как е? — пита Алън.

— Хмм — измърква Кали. — Много по-добре.

Алън ми прави знак.

— Сцената е твоя.

Приключвам с разказа си и всички се умълчават, размишляват. Джеймс гледа през прозореца. Кали почуква предните си зъби с лакиран с червен лак нокът.

— Много театрално — казва тя след малко. — Да убие тази бедна жена във въздуха.

— Дори прекалено театрално — съгласява се Алън.

— Да — размишлявам на глас аз, — но е успял. Убил я е на самолета…

— Нея? — изпръхтява Алън.

Намръщвам се.

— Законово, да. На шофьорската ѝ книжка пише „Жена“. Какъв е проблемът?

Той вдига ръце, хваща волана от двете страни и го стиска силно. Въздиша звучно през устата си.

— Виж — отговаря накрая, — не харесвам транссексуални. Мисля, че е неестествено. — Колегата ми свива рамене. — Това ми е мнението, не мога да го променя. Работех над няколко убийства на трансове, когато бях в лосанджелиската полиция. Свърших си работата и съчувствах на семействата им — човекът си е човек — но това не променя истината. Те ме отвращават. Понякога просто ми се изплъзва.