Коди Макфейден - Тъмната страна

Това ме радва.

— Сега, след като преживяхме този момент ала Джери Спрингър 2 2 Джералд Норман Джери Спрингър (р. 1944) — американски телевизионен водещ, бивш адвокат, политик, новинар, актьор и музикант. — Б.пр. — казва Кали, — можем ли да се върнем към случая? Да не забравяме и основния приоритет: планирането на сватбата ми.

— Какво общо има настоящият случай със сватбата ти? — питам недоумяващо аз.

Кали завърта очи.

— Е, струва ми се, че преди нея трябва да хванем убиеца, така че се размърдайте.

Ухилвам ѝ се. Тя не се тревожи за сватбата си. Това е нейният начин; тя живее, за да прогонва лошото настроение и да озарява мрака.

— Да вървим към Вашингтон-Дълес — казвам аз. — Самолетът ни чака. Можем да говорим по пътя.

Алън подкарва колата и аз осъзнавам, че точно тази разлика между живота и смъртта е особено съществена. Животът е движение. Винаги нещо се случва , ходиш някъде, проправяш си път през пукнатините, независимо дали моментът го позволява, или не. Неочакваната ненавист на Алън към транссексуалните и изненадващото откровение на Джеймс, добри или лоши, и двете неща означават живот , а честото неудобство на живите винаги е за предпочитане пред спокойствието на мъртвите.

Необходими са ни четиресет и пет минути, за да се доберем до летището. Там ни чака едно местно ченге, което прекарва колата ни през будката на охраната и ни посочва да продължим надясно. Минава полунощ, но като всички международни летища и Вашингтон-Дълес постоянно е оживено. Докато Алън шофира, виждам отлитащи самолети, които се гмурват от морето светлина в нощното небе.

Самолетът, на който е била убита Лиза, е преместен в ремонтен хангар. Той е голям, направен от метал и бетон, което означава, че вътре ще е студено. Температурата продължава да пада и осъзнавам, че наистина не съм облечена за това време.

Осветлението в хангара е пуснато. Късният час, помещението и студът създават усещане за усамотение.

— Предполагам, че трябва просто да влезем вътре — казва Алън и го прави.

— Коя е тази? — пита Кали, докато паркираме.

Посрещнати сме от руса жена, която не познавам. Тя изглежда на моята възраст, облечена е в черно яке, черни панталони и бяла риза. Просто облекло, но ѝ стои изключително добре. Не е нито висока, нито ниска, около метър и шейсет и пет, хубава, без да е красива. На лишеното ѝ от всякакво изражение лице греят две интелигентни сини очи.

— Мирише ми на чиновничка — промърморва Алън.

Тя се насочва право към мен, когато слизам от колата.

— Агент Барет?

— Да? А вие сте?

— Рейчъл Хинсън. Работя за директора.

— Добре.

— Разполагате със самолета за двайсет и четири часа — казва тя, като пропуска любезностите. — Никой няма да стъпи в хангара през това време. Няма да ви безпокоят. — Посочва към една количка наблизо. — Криминологичните принадлежности са тук, включително фотоапарати, торбички за улики и докладът, подготвен от полицията, преди да поемем случая. Аз ще ръководя парада.

Очаквах това да се случи.

— Не — отговарям аз, като се опитвам гласът ми да е спокоен и мил.

Хинсън ме поглежда намръщена.

— Моля?

— Казах „не“, агент Хинсън. Това е моят случай. Екипът ми и аз ще бъдем единствените на този самолет.

Тя се приближава до мен, даже прекалено много, за да използва височината си да ме сплаши. Умен ход, но старичък и въобще не ми действа.

— Опасявам се, че ще трябва да настоявам — казва Хинсън и ме гледа свирепо с тези нейни сини очи.

Признавам ѝ, че наистина изглежда заплашително.

— Обади се на директора — казвам ѝ аз.

— Защо?

— Защото той е човекът, който може да разреши този спор. Тук не става въпрос за мерене на нещо, Хинсън. Е, може би мъничко. Но честно казано, ти само ще ни се пречкаш в краката, а и мотивите ти да си тук ще ни разсейват. Нямаме нужда от някого, който да ни наднича над раменете точно сега.

Тя не отстъпва назад, а по-скоро премества тежестта на тялото си върху десния крак. Виждам я, че обмисля думите ми, че претегля заповедите, които са ѝ дадени, чуди се дали да ни се махне от главата, или да обезпокои директора. Определено не е притеснена. Хинсън е свикнала да се уповава на преценката си.

— Виж — казвам ѝ аз, за да ѝ помогна, — знаеш, че не съм тук само защото директорът ми заповяда да дойда.

— Функционално си.

— Функционално да, но не и в действителност . Тук съм, защото съпругата на конгресмена ме поиска.