Коди Макфейден - Тъмната страна

Кали обмисля думите ми и кима.

— Права си.

Вървим по пътеката. Този 737-800 е с нормално разпределение на местата — редове от по три седалки от двете страни. Въздухът е хладен, но още не е студен. Самолетите успяват да задържат топлина. Стигаме до 20F.

— Какво са свършили криминолозите им, Кали? — питам аз.

Тя преглежда доклада.

— Направили са много снимки, преди и след като тялото е било преместено. Взели са багажа ѝ и са го отнесли долу в хангара. Това е всичко.

— Май са приключили много набързо — отбелязва Алън.

Оглеждам известно време наоколо. Няма нищо свръхестествено тук. Това е просто мястото, на което едно човешко същество е убило друго. Животът е бил отнет на тази седалка до прозореца. Аз вярвам в душата и точно тук есенцията на Лиза Рийд, същността ѝ е изчезнала завинаги.

Шокирана съм, както винаги, колко неподходящо място за смърт е това. Веднъж видях красива млада жена, убита в калта. Беше гола. И удушена. Езикът ѝ се подаваше от подутата ѝ пребита уста. Отворените ѝ очи се взираха в небето. Все още беше запазила част от красотата си, но я губеше бързо от прииждащата ентропия, която я дъвчеше по краищата. Дори мъртва в пръстта, мястото не изглеждаше подходящо за нея. Никоя гора, земя или небе не биха били. Не съществуваше подходящо кътче, на което да се сложи край на един живот; смъртта сама си създаваше рамки.

— Виждам кръв на мястото ѝ — отбелязва Кали и ме изважда от мислите ми. — Най-лесно ще е просто да вземем цялата възглавница. Нейната и неговата и да потърсим за отпечатъци. Това е добра следа. Едва ли е носил ръкавици, щеше да се стори странно на останалите пасажери. Ще минем с прахосмукачка всичко, за да видим дали ще открием нещо. В общи линии ще направим точно това.

— Мисля, че е взел нещо — намесва се Джеймс.

Обръщам се към него:

— Какво?

— Трофей. Оставил е предмет в нея — кръста. Пада си по символи. Трябвало е да вземе нещо.

Не всички серийни убийци вземат трофеи, но съм съгласна с Джеймс. Струва ми се правилно.

— Може да е било всичко — отбелязва Алън. — Бижу, нещо от дамската ѝ чанта, малко от косата ѝ. — Свива рамене. — Всичко.

— Ще претърсим нещата ѝ, за да проверим дали нещо очевидно липсва — казвам аз.

— Става все по-студено, така че ни кажи какъв е планът, сладкишче.

Кали е права. Започвам да го надушвам, но тук няма нищо друго, което да ми помогне.

— Двамата с Джеймс ще останете тук, за да довършите работата си. Обадете ми се, когато приключите. Алън, искам да ме закараш до жилището на Лиза. После ще се заемеш с разпитите на свидетелите. Стюардеси, пасажери, абсолютно всички. Разбери също така как нашият човек си е купил билета. Дали е използвал пари в брой? Кредитна карта? Ако е платил с кредитна карта, вероятно е използвал фалшива самоличност. Как е успял да го направи?

— Заемам се.

Кали също кима в знак на съгласие.

Поглеждам за последно прозореца, до който е умряла Лиза, и си тръгвам завинаги оттук. В един момент всичко ще избледнее, сигурна съм. Някой ден ще седна на мястото до прозореца и въобще няма да се сетя за Лиза Рийд.

Някой ден.

Двамата с Алън пътуваме по магистралата към Александрия. Нямаме голяма компания на пътя, само още няколко нощни шофьори, които вероятно също като нас мечтаят вече да са в леглата си.

Колегата ми мълчи, докато шофира. Парното е пуснато на максимум, за да се справи със студа. Мракът е завладял всичко — навсякъде господстват тишината и спокойствието .

— Как така студът кара нещата да изглеждат по-спокойни? — чудя се на глас.

Алън ме поглежда и се усмихва.

— Нещата са по-спокойни. Ти си свикнала с Лос Анджелис. Там не става достатъчно студено и хората и животните не са принудени да се прибират. Тук е така.

Прав е. Преживявала съм го. Когато бях между шест и десет години, преди майка ми да почине от рак, си правехме семейни пътувания с кола. Мама и татко си вземаха отпуска по едно и също време и прекарвахме по две седмици в обикаляне на САЩ.

Помня трудните моменти от тези пътувания: безкрайната песен на гумите върху пътя и постоянно преминаващия покрай погледите ни свят. Това се превръщаше в една изключително болезнена скука. Също така помня, че играех разни игри с майка ми. Аз-шпионинът и броене на едноочки (коли, на които само един от фаровете работеше). Пеехме силно и фалшиво. Най-вече обаче помнех местата, на които ходехме.

За период от пет години видях едни от най-красивите забележителности на Съединените щати: националния парк „Роки Маунтин“, „Йелоустоун“, „Маунт Ръшмор“. Прекосихме Мисисипи на няколко места и ядохме супа от бамя в Ню Орлиънс. Рядко отсядахме в хотели, предпочитахме да лагеруваме.