Коди Макфейден - Тъмната страна

Една много малка усмивка се появява на устните ѝ и омекотява празното ѝ като платно лице. Това е усмивка на уважение, на одобрение, че не съм споменала име.

— Добре, агент Барет — примирява се тя и този път наистина отстъпва назад. Бърка във вътрешния джоб на якето си и пред погледа ми се разкрива раменният ѝ кобур. Хинсън вади бяла визитка и ми я подава. На нея пише „Хинсън“ с черни букви, последвани от телефонен номер и имейл адрес. Нищо друго.

Поглеждам я.

— Падаме си малко лаконични, разбирам.

Тя свива рамене.

— Мога да преброя на пръстите на двете си ръце всичките пъти, в които съм давала визитката си. Моля те, обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Можеш да ми звъниш денонощно.

Хинсън се обръща и си тръгва без повече приказки, ниските ѝ обувки тракат по сивия бетонен под на хангара.

Първият рунд е за мен, но си спомням предупреждението на заместник-директора и вече знам, че е бил прав да ми изчете онази лекция.

— Хмм — избоботва Алън. — Как би описала някоя като нея? Зловеща? Твърда? И двете?

— Бих я описала каквато е — промърморвам в отговор аз.

— А именно?

— Полезна. Полезността е най-голямото ѝ качество. А сега да отидем да разгледаме местопрестъплението.

— Досега не съм се качвала в напълно празен самолет — споделя Кали. — Странно е.

— Прекалено е тихо — отбелязва Алън.

Прави са. При нормални условия самолетите издават свои собствени звуци, подобно на мърмореща тълпа. Този тук е като гробница.

— Какъв е моделът, 727 ли? — пита Алън.

— 737-800 — отговаря Джеймс. — Среден по големина, тесен корпус, 162 места за пасажери, разделени в две класи. Четиресет метра дълъг и трийсет и четири метра широк от крило до крило. Тежи 41 тона празен и може да измине 5555 километра с максимум гориво. Развива скорост грубо около 0.7 маха.

Алън завърта очи.

— Благодаря ти, „Енциклопедия Браун“.

— Къде е седяла? — питам аз.

Алън поглежда доклада.

— 20F, мястото до прозореца.

Намръщвам се.

— Един въпрос: как си е осигурил да седне до нея? Това би изисквало предварително да е наясно къде е било нейното място. Трябва да разберем как си е запазила билет.

— Има прекалено много неизвестни тук — констатира Джеймс.

Поглеждам го.

— Какво имаш предвид?

— Начинът, по който я е убил, е изисквал тя да стои до прозореца. — Той грабва доклада от ръцете на Алън и изважда една снимка от него. — Оставил я е облегната върху прозореца и завита с одеяло, все едно спи. Нямало е как да направи това, ако е седяла на средно място, камо ли пък на външно.

— Е, и?

— Мисълта ми е, че има различни начини, по които е можел да разбере кое е мястото ѝ. Да подкупи някого или да хакне системата. След това е можел да запази мястото до нейното, да уговори човека, който го е запазил, да му го преотстъпи или нещо друго. Но след 11 септември на практика не е можел да гарантира , че тя ще седи до прозореца. Нямало е как да планира или уреди това.

Едва сега разбирам какво има предвид Джеймс.

— За него не е било задължително да я убие на самолета.

Той кима.

— Точно така.

Това не е нещо голямо, но както винаги, е част от целия пъзел, част от човека, който е извършил убийството.

Той е бил решен да убие Лиза Рийд, но не и да го стори на самолет. Дебнел я е, наблюдавал я е, събирал е информация за живота ѝ. Разбрал е, че ще пътува, научил е, че си е запазила място до прозореца, и едва тогава е планирал да я убие във въздуха. Ако нещата не се бяха наредили както трябва, щеше да я убие някъде другаде.

— Местоположението го е интересувало — промърморвам аз, — но то е било добавка, показност, „виж какво мога да направя“. Лиза е била най-важният фактор, а не местоположението. Тя е била ключът.

— Почакай — казва Кали. — Има още една възможност, нали?

— Каква?

— Да е било случайно убийство. Вероятно местоположението наистина е било ключов фактор за него. Запазил си е средно място и е бил решен да убие нещастника, който се озове до него — в случая това е била Лиза. Може да е имал проблем с авиолинията или с пътуването със самолет по принцип. Самата аз съм искала да убия някой дразнещ пасажер на два-три пъти.

— Възможно е и определено е доста обезпокоително — отвръщам аз, — но не ми се струва вероятно. Самият факт, че е била Лиза Рийд — транссексуален човек и дете на конгресмен? — Поклащам глава. — Тук не става въпрос за съвпадение. Той обича да планира и да контролира нещата. Изборът на жертва е неразделна част от процеса. Може и да греша, но… на мен не ми се струва случайно убийство.