Том Клэнси - Виртуални вандали

Мат беше чувал, че използват подобрени версии на самите себе си при виртуални бизнес срещи.

Холографските звезди дори изкривяваха собствените си изображения в своите шоута. Но никой не се появяваше в такъв вид на обществено място — още повече под формата на открита холограма!

— Тези типове наистина са странни, даже ексцентрични — поправи се той. — Богаташите си падат ексцентрици, а и със сигурност разполагат с много пари, за да си позволят да профукат това, което са спечелили. Какво остава, ако са и компютърни гении.

— Тези хора имат извратено чувство за хумор. Трябваше ми още малко време да идентифицираме това лице. — Уинтърс посочи физиономията с тънки мустачки и права брадичка. — Това е д-р Крипън. Екзекутиран през 1910 г. за убийство във Великобритания. — После посочи останалите лица. — Тези двете изобщо не са на престъпници.

Мат се загледа в изпитите сухи черти на тъмнокос мъж и усмихнатото лице на жената.

— Кои са те?

— Актьори. Уорън Бийти и Фей Дънауей. През 1967 г. участваха в гангстерския филм „Бони и Клайд“.

— Вероятно това са просто деца, които си играят. Но вече нараниха доста хора. А и шегичките им стават все по-опасни — каза ядосано Уинтърс.

— Имате ли някакви следи от тях?

Капитанът поклати глава.

— Пуснали сме най-добрите си специалисти по Мрежата, за да ги примамят, но засега — нищо.

Мат изучаваше четирите фалшиви лица пред себе си.

— И най-добрият ви специалист не може да влезе под кожата на един тийнейджър. За да ги заловите, ще имате нужда от такъв като тях — дете.

След което се потупа по гърдите.

— И мисля, че го намерихте.

Следващата сутрин, понеделник, беше началото на училищната седмица. Мат стана, изкъпа се и довърши закуската си, като разполагаше с достатъчно време, за да не бърза за автобуса. В съзнанието му се въртяха множество планове. Мат учеше в Брадфорд Академи, една от най-престижните гимназии в околностите на Вашингтон. Той беше спечелил стипендия, но повечето от учениците бяха богати деца. Мат беше готов да се обзаложи, че дори никой от виртуалните вандали да не учи в Брадфорд, все някой от учениците вероятно ги познава.

Той забеляза приближаващия автобус, качи се и прекара кредитната си карта „Юнивърсъл“ през компютъра, който управляваше автобуса.

Мат седна и продължи да си мисли за задачата, с която се бе заел.

Трябваше да намери начин да влезе в „Лийтс“ — елитната прослойка на училището, големите клечки, които винаги бяха избирани в училищното правителство и движеха нещата. Мат познаваше по-умните от тях от часовете. Той прехвърли списъка с имената им през ума си. Можеше ли някой от тях да се крие зад стрелящите прокси изображения, които видя вчера? Струваше му се трудно да го повярва.

Но в Брадфорд имаше стотици други богати деца, които можеха да си позволят най-доброто от компютърните технологии, и които бяха достатъчно отегчени, за да търсят гадни начини да се забавляват.

Автобусът спря. Мат слезе и повървя няколко пресечки, докато стигне двора на Брадфорд. Паркингът вече беше претъпкан със скъпи коли — още една от играчките, които можеха да си позволят децата на богаташите.

Анди Муур тъкмо влизаше, опитвайки се да хване едва блещукащите слънчеви лъчи. През нощта времето се беше променило и сега беше студено. Мат се ухили, като видя червеното лице на приятеля си. Анди беше изгорял на стадиона.

— Не знам какво правим тук — сърдито рече той.

— Законът за задължителното образование от 2009 г. — отвърна Мат, припомняйки си домашното по граждански науки. — Длъжни сме да ходим на училище, докато не навършим осемнайсет години.

— Това е заговор — каза намръщен Анди. — Спокойно могат да преподават и по Мрежата. А аз да си лежа кротко и да ям сладки.

— Ако са искали да постигнат нещо с това, вероятно е направено срещу Закона за насилието над учителите от 2010 г.

Анди вдигна рамене.

— Може би. — След което погледна подозрително Мат.

— Хей, не си спомням никакъв Закон за насилието над учителите от 2010 г.

— Ами, измислих си го — отговори Мат. — Вероятно имаш право, като твърдиш, че пращането в училище е някакъв голям заговор, чрез който родителите са сигурни, че някой ни наблюдава, докато те са на работа.

— А тези, които работят вкъщи, се отървават от децата си.

— Мисля, че освен математика, английски и обществознание тук научаваме и нещо друго — каза Мат.

— Училището ни среща с различни хора и трябва да се научим да се оправяме сами с тях. Иначе всичко, в което ще сме добри, ще са виар симулаторите и интерфейса на компютрите, докато пътуваме в автобуса.