Том Клэнси - Виртуални вандали

Мат разбра, че програмата го води към скромно изглеждаща постройка с веранда и колони. Струваше му се доста позната. И сетне я позна. Летеше право към опростен модел на „Маунт Върнън“ — резиденцията от осемнайсети век на Джордж Вашингтон.

Но не се бе насочил към някаква врата или прозорец. А право към една празна стена.

Малко по-късно си спомни, че бандата на Кет би могла да използва технологията, за да наранява хората.

„Няма що, помисли си той. Ще ме размажат точно пред къщата на Кейтлин. След щуротиите, които направих миналата нощ, кой ще ми повярва, когато се опитам да обясня“.

В последния момент Мат спря толкова рязко, че стомахът сигурно би се качил до гърлото му, ако беше в реалността. След като всичко свърши, той се озова пред бяла неонова стена.

„Добре, каза си Мат. Очевидно трябва да направя нещо. Но какво?“.

Кет не му беше оставила парола. Освен ако…

Той протегна виртуалната си ръка, в която държеше обицата на Кет. Юмрукът му потъна в стената — а също и Мат.

След минутка се озова в някакъв виар — съвършено гладка повърхност по подобие на шахматна дъска, която се губеше в далечината. Пухести облаци преминаха над главата му, а между тях се носеха странни конструкции.

„Интересно, помисли си Мат, гледайки наоколо. Доста пари са отишли, за да се направи това“. Той видя в една от конструкциите компресирана версия на много скъпа виртуална игра. Но виар симулаторът не изискваше кой знае какви умения в програмирането. Личният виар на Мат разполагаше с повече програмни възможности. По-важното беше, че Кет Кориган не се забелязваше никъде.

Мат тъкмо щеше да се измъкне, когато момичето изведнъж се появи. Никога не я беше виждал така: носеше шорти и тениска. Русата й коса беше разрошена, вързана назад с панделка, а лицето й беше зачервено.

— Бях във фитнессалона, когато пейджърът ми иззвъня — започна Кейтлин и се поколеба дали да покани проксито на Мат. — Виждаш ме в най-лошия ми вид. Можеше да зарежеш това глупаво прокси и да ме предупредиш кой си.

— Трогнат съм, че ти не се появи с прокси, като разбра, че съм тук — отвърна Мат. — Но аз доста трябваше да се потрудя, за да се добера до теб, така че ще е честно, ако и ти се помъчиш да ме намериш.

— Кой всъщност си ти? — извика Кет. — Защо се въртиш около мен?

— Интересувам се от теб… и от приятелчетата ти… и от това, което четиримата направихте в „Кемдън Ярдс“.

Лицето на Кейтлин пребледня.

— Аз… не знам за какво говориш — започна да заеква тя.

— Кейтлин, Кейтлин, може да ти харесва да се изтипосани в прокси като разни актриси, но ти самата не ставаш за такава. Лицето ти току-що те издаде.

Кейтлин прехапа устни, а Мат продължи.

— Ей, не съм дошъл тук да те арестувам. Не съм полицай. Видя какво можех да направя на партито на Лара. Същото, което и вие правите — и то доста ме впечатли. Просто искам да се срещна с тези, които дърпат юздите, това е всичко.

Кет Кориган го гледа смълчана продължително време. След това кимна отсечено.

— Добре, ще видя какво мога да направя. Изчакай тук. Първо трябва да говоря с останалите.

Тя изчезна, оставяйки Мат сам в голямата си играчка. Той се разходи наоколо, правейки се на турист, като разглеждаше реещите се във въздуха конструкции. Всички до една бяха различни скъпи програми, големи програми, правилно компресирани за належаща употреба.

„Най-големият пакет икони, който съм виждал“, каза си Мат, малко разочарован. Целият виар беше стандартно настроен, скъп, но изключваше всяка възможност за лична намеса. Кет изобщо не се бе опитвала да го нагоди така, както на нея й харесва.

„Трябва да е компютърен невежа, помисли си Мат. Как тогава се е забъркала с виртуалните вандали?“

Той започна да се безпокои, че времето минава. Какво правеше Кет? Дали беше решила да се поосвежи, преди да се свърже с приятелите си? Или може би е отишла да ги предупреди и сега се чудеха какво да правят с него? Можеха ли да се опитат да го проследят обратно по Мрежата? А може би планираха да му поставят капан тук!

Мат беше на границата да прекъсне връзката, когато Кейтлин се върна във виара. Опитваше се да прикрие празното изражение на лицето си, но той успя да разбере, че е нещастна.

— Ще говорят с теб, но не тук. — Кет държеше в ръката си иконка — малък черен череп.

„Чудесно“, каза си Мат. Вече беше стигнал твърде надалеч, за да го е страх. Необезпокояван се пресегна, за да хване ръката на Кейтлин.

Пътуването през Мрежата беше разтърсващо, краткотрайно и объркващо. „Нарочно, предположи Мат, за да ме затруднят да ги проследя“.