Том Клэнси - Компютърна полиция

Присъстваха и някои от живите обитатели на Сарксос, които бяха имали щастието да бъдат поканени. Някои от гостите не бяха съвсем наясно защо са тук Мегън и Лийф, но нямаха намерение да любопитстват за причината. Други, които бяха от обслужващия персонал на Сарксос или бяха приятели на Род, знаеха каква е причината или поне се досещаха и затова си държаха езика зад зъбите.

— Не мога много да разгласявам тази работа — беше казал Род на Мегън и Лийф. — Знаете защо. Има хора, които биха се стреснали. Обаче въпреки това исках да ви благодаря.

Мегън се отправи към далечния край на залата, където стояха майка й и баща й с питиета в ръка и водеха приятен разговор с майката и бащата на Лийф. Когато тя се приближи, майка й и се усмихна не толкова хладно, колкото би могло да се очаква след разговора, който бяха водили предишния ден.

— Значи затова била цялата работа, скъпа.

— Може би не съвсем, мамо, обаче… това са хората, на които помогнахме.

— Е, добре — каза майка й, като й разроши косата, жест, с който показваше благоразположението си и който накара Мегън веднага да започне да си оправя прическата. — Справила си се…

— И то много добре — чу се гласът на Елбай, която се появи зад Мегън заедно с племенницата си. И двете й се усмихнаха. — Исках да ви благодаря още веднъж за това, което направихте. Рядко се срещат хора, готови да ти протегнат ръка и да ти помогнат.

— Длъжна бях — отвърна Мегън. — И двамата бяхме длъжни да го направим. — Тя погледна с надежда към Лийф да й помогне в това неловко положение.

Той обаче не се помръдна и само кимна с глава.

— Трябва да се гордеете с дъщеря си — продължи Елбай, а племенницата й каза на Мегън: — Още ме е яд, че постъпих толкова глупаво, като не ви повярвах онази вечер. Ако го бях сторила, щях да спестя толкова неприятности.

— Играехте по правилата — успокои я Мегън. — Няма как, „Правилата се грижат сами за себе си“…

— Съвършено вярно — обади се Елбай. — Опитахте ли от сушито и омлетите? Много са хубави.

— Омлет ли? — заинтересува се бащата на Мегън, хвърли й одобрителен поглед и се отправи към бюфета.

Мегън го последва.

— Татко…

— Хъм.

— Какво пишеш сега?

Той се усмихна.

— Една история, свързана с търговията с подправки. Не се ли досети?

— Не е вярно. Сега го измисли!

— Разбира се, че си го измислих. Искам да ти отмъстя по някакъв начин. — Той се усмихна. — Виж какво, Мегън, доволен съм, че това, което направи в четвъртък вечерта, наистина беше важно. Иначе щяхме да разговаряме по друг начин. Обаче след този случай искам първо да ми казваш за нещата, които са толкова важни, че могат да те застрелят заради тях. Разбрахме ли се? — Той й хвърли поглед, изпълнен едновременно и с яд, и със загриженост, и тя не можеше да му се сърди.

— Ами, да. Добре, татко.

— Отлично. Когато завърша това, което пиша, ще ти дам да го прочетеш. Може би идната седмица. — Той й се усмихна. — Трябва да се научиш да бъдеш търпелива.

— Ще погледна в компютъра ти.

— Опитай се, де — той я погледна дяволито и отиде да се запознае с омлетите.

Мегън се отправи към мястото, където стоеше Лийф и гледаше през един прозорец.

— Искаш ли да се качим на кулата?

— Разбира се, всички вече я разгледаха.

Те се отправиха към асансьора. Когато той спря най-горе, вратата се отвори към малка кръгла стая, над която беше островърхият покрив на кулата. На запад се виждаха последните лъчи на залязващото слънце. На изток, над Сарксос, изгряваше пълната луна. В това време от едната й страна се появи втората луна и се отправи плавно покрай първата, нагоре към небето. В далечината лунната светлина осветяваше снега по североизточните планини, а над тях звездите започнаха да припламват като фойерверки.

Отдолу се чу охкане и ахкане.

— Хей — каза един глас, който идваше откъм стълбите. — Тези звезди са мои. Ако поискам, мога да ги изгася с едно духване, а после пак да ги запаля.

Далеч на изток се извиси някаква крилата сянка. Ставаше все по-голяма и по-голяма. Разрасна се до невероятни размери.

— Какво е това? — попита Мегън.

Лийф поклати глава и продължи да гледа изумен.

Огромната сянка се приближи още повече. Грамадните й черни криле приличаха на буреносни облаци в спускащата се нощ. Точно когато минаваше покрай кулата, тя спря за миг и ги погледна. Имаха чувството, че ги гледат прожекторите на космически кораб. Вятърът, който задуха от преминаването на сянката, приличаше на буря.