Том Клэнси - Компютърна полиция

— Имат ли от Компютърната полиция представа защо се е освободил от Елбай по такъв драстичен начин?

Лийф поклати глава.

— Полицейските психиатри разговаряха с него, но според мен общото впечатление е, че Елбай го е подложила на прекалено силен натиск. Просто е превъртял. Сигурно ще мине известно време, докато се оправи. И Шел го е подлагал на доста силен натиск, но не толкова, колкото Елбай. Дошло му е прекалено много. Той обаче е бил извънредно предпазлив и изобретателен. Успявал е дълго време да прикрива следите си… очевидно доста по-дълго от четири месеца. — Лийф се замисли. — Според мен обаче каквото и да измислят психиатрите, то едва ли ще му помогне, когато се стигне до съдебен процес. Нападения, причиняване на телесна повреда, различни влизания с взлом и унищожаване на имущество, а както е в твоя случай, и опит за убийство. Съмнявам се, че ще можем да го видим скоро в Сарксос или някъде другаде.

Лийф я погледна, скръсти ръце на гърдите си и се отдръпна от прозореца.

— Радвам се, че си добре — каза той.

— Е, да, обаче ако не беше ти, можеше и да не съм толкова добре.

— Изпитах ужас, че може да съм закъснял.

— Аз също си помислих, че съм закъсняла — каза Мегън, — не точно в обикновения смисъл на думата. Както и да е, да забравим за това. Сега трябва да се безпокоим за по-важни неща.

— Така ли?

— Вдругиден — припомни му Мегън, — в десет часа.

Когато часът дойде, Мегън и Лийф седяха виртуално в кабинета на Джеймс Уинтърс. Това, че не бяха там физически, в никакъв случай, не правеше положението им по-добро.

Бюрото му беше подредено. Пред него имаше две спретнати купчини с компютърни разпечатки, а от едната му страна бяха сложени две дискети. Уинтърс вдигна глава от книжата и хладно ги изгледа.

— Трябва да си поговоря с вас — каза той, — за отговорността.

Те продължиха да мълчат. Моментът не беше подходящ за спорове.

— Разговарях по този проблем и с двама ви. Спомняте ли си какво си говорихме?

— Ами… да — каза Мегън.

— Да — повтори след нея Лийф.

Уинтърс се вгледа по-втренчено в Мегън.

— Сигурна ли си, че сега си спомняш добре разговора ни? Защото оттогава действията ти бяха на човек, сполетян може би от дълбока амнезия. Много се изкушавам да предложа на родителите ти да те заведат в Националния патологичен център във Вашингтон, за да ти проверят главата, както се изразяваше някога баща ми. Ако покажеш някакви физически отклонения, които биха оправдали начина, по който си действала, това би ме улеснило значително.

Лицето на Мегън почервеня от смущение.

— Няма такова нещо, нали? Опасявах се, че е така. Защо не направи това, което ти казах? — попита Уинтърс. — Вярно, че то не беше заповед, ти не си ми подчинена, но обикновено когато някой висш представител на Компютърната полиция помоли някой неин сътрудник изследовател за нещо, то би трябвало да има значение за него.

Мегън се загледа в пода и преглътна.

— Помислих си, че ситуацията не е толкова, опасна, колкото я представихте — каза накрая тя и вдигна очи. — Предположих, че двамата с Лийф ще се справим.

— И не ти мина през ум мисълта, че искаш да ни покажеш колко те бива, така ли?

— Мина ми, мина ми.

— А ти? — обърна се Уинтърс към Лийф.

— Да — отвърна той. — Помислих, че можем да се справим сами. Казах си, че ще е много добре, ако разрешим случая, преди старшите сътрудници на Компютърната полиция да се намесят.

— Така — каза Уинтърс и ги изгледа. — Не сте мислили да ни предпазите от някакви опасности или неприятности, нали?

— Не.

— Може би да спестим малко от времето ви — обади се Мегън.

— И може би и от признанието? — каза по-меко Уинтърс.

— Съвсем малко — отвърна Лийф.

Уинтърс се облегна назад.

— Вие нямаше да постигнете нищо, ако не бяхте получили от нас известна предварителна информация по случая. Е, аз се запознах с прегледаните от вас дневници в сървъра. Безспорно е, че сте проявили упоритост. Както се казва, впили сте зъби в случая.

— И не ми се искаше да го изпускам — обади се Мегън.

— Започнахме една работа — каза тихо Лийф. — Когато говорихте с нас, още не бяхме я свършили и затова поискахме да я довършим.

Уинтърс не каза нищо и се загледа в книжата на бюрото си. Запрелиства една от купчините с разпечатки.

— От по-висшето началство имаше известен натиск да ви заличим от списъците на сътрудниците ни. Проявеното безразсъдство и незачитане на висшестоящите, което показахте с действията си от последните няколко дни, не бе прието като добър пример за подражание за другите изследователи сътрудници. Новината за това, което се е случило, ще се разчуе, няма начин това да не стане, а има съмнения, че и други млади и неопитни изследователи ще започнат да си мислят, че подобно поведение е достойно за подражание. Успяхме да вземем известни мерки, с които да намалим този отрицателен ефект върху работата им. — Той вдигна очи. — Тази малка сценка на поляната пред къщата ти не ни помогна много в това отношение, Мегън. Подробностите за това, което се случи, и твоето участие в него, несъмнено ще станат по-широко достояние. Надявам се това да не доведе до някои последици от правен характер. Когато вършите неща, които сме ви предложили да направите, имаме известна възможност да ви защитим. Но когато ги вършите на своя глава… — Уинтърс погледна към тавана, като че ли се молеше безмълвно на някого за помощ, но след това поклати глава. — Междувременно трябва да реша какво да правя с вас, защото натискът върху нас идва от различни източници. В тази организация има хора, които са на мнение, че анализите, довели до вашите заключения, са добър пример за абстрактно мислене и те биха искали да работят с вас в бъдеще. Ако сега ви изгоня, реализирането на тази възможност ще стане доста трудно. Други обаче клатят глави и казват: „Я ги прати да вървят по дяволите?“ Как трябва да постъпя? Да имате някакви предложения?