Том Клэнси - Компютърна полиция

Странно — продължи с абсолютно безпристрастен тон той. — Хора, които обикновено не дават и пет пари за съдбата на другите, ни молят да бъдем снизходителни към вас. — Уинтърс се облегна назад и ги погледна. — Откровено казано, мисля, че те не си дават ясна сметка какво сте направили в случая и защо сте го направили, но въпреки това някои от тях имат своите основания.

Лийф погледна крадешком към Мегън. Тя беше абсолютно притихнала.

— Като вземам всички тези обстоятелства предвид, аз се съмнявам, че някой би имал полза, ако ви принесем в жертва пред олтара на сляпото подчинение. По-скоро бих оставил открита възможността някой ден вие да можете да работите заедно с… каква фраза чух да използвате? Порасналите, така ли беше?

Мегън започна да се върти неспокойно на стола си. Същото направи и Лийф.

— Можете ли да четете мислите на хората? — попита изведнъж тя.

Уинтърс я погледна и повдигна вежди, а след това каза:

— Обикновено не. Заболява ме глава. Лицата са ми достатъчни. Що се отнася до останалото… — Уинтърс ги изгледа, отдръпна назад стола си и бутна встрани доклада пред себе си. — Ако един ден започнете да работите с „порасналите“, естествено, когато стигнете до това така желано от вас състояние, трябва да разберете едно нещо. То е, че вашата работа е част от работата на един екип, в който не е необходимо непременно да си „прав“, и че между „прав“ и „справедлив“ има съвсем тънка граница. Последното обаче може да бъде фатално. Тази тънка граница е достатъчна, за да бъдеш убит, или пък да убият партньора ти или някой невинен човек. — Той погледна към Мегън. — Ами ако по време на нападението преди няколко дни баща ти беше слязъл на двора? Какво щеше да стане, ако някой от братята ти се беше появил точно в този момент?

Мегън гледаше в пода, изчервена до уши.

— Добре. Няма да се впускам повече в такива разсъждения. Изглежда, че все пак смътно си даваш някаква сметка за възможните последици. Това обаче се отнася и за теб. — Той се обърна към Лийф. — Ти беше следващият в списъка. Имал е адреса на училището ти и сигурно е щял да те намери там. Щеше или да се опита да те отвлече и вероятно щеше да успее, а в такъв случай щяхме да те открием захвърлен в някой трап или в някоя река, или щеше да се опита да се справи с теб на място. Имал е няколко възможности да го направи, а също и вероятността по случайност да убие някои от твоите съученици. И върху кого щеше да падне отговорността?

Лийф също прояви необикновен интерес към шарките на килима.

— Някой ден може би ще го разбереш — продължи Уинтърс. — В момента мога само да ти кажа как се чувства човек в подобни случаи с целия срам, с чувството за вина и със страха, който е изпитал. Мога само да ти кажа също, че все пак всичко това е повече за предпочитане, отколкото чувството, когато заради това, че не си се подчинил на една заповед, някой от колегите ти загине при изпълнение на дълга си. Това ще бъде една безсмислена смърт, дори нещо по-лошо.

В стаята настъпи пълна тишина.

— Като говорим за тези неща — каза Уинтърс и пак седна на стола си, — вашата приятелка Елбай…

— Елбай! Как е тя? — попита Мегън.

— Тази сутрин дойде в съзнание. Разказаха й какво се е случило. Очевидно е настоявала да узнае. Казват, че ще се оправи. Обаче явно много я е яд за някаква битка, която пропуснала с този — той се наведе напред и погледна друг лист от купчината — с този Аргат. Между другото се оказа, че той няма нищо общо с тази работа.

— Ние също си го помислихме — обади се Лийф.

— Да, помислили сте си го, а това е интересно, като се има предвид с колко малко сигурни факти сте разполагали. Обаче предчувствието има също място в нашата работа, както и сигурните факти. Усетът към подобни неща си е дарба, която ние бихме могли да използваме.

— И защо го е направил? — попита Мегън.

— Кой? А, имаш предвид Симпсън, онзи с многото имена? — Уинтърс се облегна назад.

Без никакво предупреждение в един ъгъл на кабинета се появи човек, седнал на стол. Беше облечен в затворнически дрехи. Носеше бледосин гащеризон, а лицето му беше все така безизразно, каквото беше, когато Мегън го видя да насочва оръжието срещу нея. Тя положи усилие да не се разтрепери.

— Никога не печеля — каза мъжът с равен глас, който подхождаше на израза на лицето му.

Изведнъж Мегън се почувства доволна, че не беше я заговорил по време на нападението. Приличаше на робот.

— Искам да кажа, никога не печелех. Но сега, в Сарксос… Печеля през цялото време. Никой не е по-изобретателен от мен. Никой не разбира от военна стратегия, колкото мен.