Том Клэнси - Компютърна полиция

Третият мъж стана и излезе много бързо.

— А сега какво? — попита вторият.

Първият сви рамене.

— Ще търсим друг начин — каза той. — Жалко. Този предлагаше добри възможности. Той обаче ни наведе на мисълта за някои други пътища за настъпление.

— И все пак жалко, че не успяхме с този. В парадигма като тази можеха да се водят войни. Истински войни…

— Обаче толкова истински, колкото ги направи да изглеждат софтуерната програма — каза с ледена усмивка първият мъж. — Това, което доказахме е, че сегашната технология не е достатъчна за осъществяването на намеренията ни. Тя не е достатъчно надеждна, за да убеди клиентите ни да я използват вместо по-конвенционалните театри на бойни действия. Не е чак толкова лошо, защото би могло да се предполага, че когато се появи новото поколение технологии, допуснатите слабости ще бъдат взети предвид. Разбира се, няма да има пълна гаранция, защото ние пак ще бъдем там, за да се опитаме да минем през „задната“ врата. Но тогава ще сме в началото на процеса и няма да започнем от средата. Този провал ще ни направи още по-изобретателни. Онези от нас, които не са успели да станат такива, ще трябва да си вървят. — Той погледна към втория човек. — А ти къде ще бъдеш?

— Извинявай — каза вторият мъж и се надигна да си върви, — трябва да се обадя по телефона.

Когато и той си отиде, първият мъж остана замислен на мястото си. „Е, добре. Следващия път… това, което е изобретено от човек, може да бъде фалшифицирано от друг човек. Във всяка игра винаги се намира начин да се излъже, ако човек се постарае да го открие. Следващия път със сигурност“…

Според легендата в самия край на Сарксос има едно тайно място. То е с много имена, но най-често употребяваното е най-краткото. Домът на Род.

Някои сарксосци, които са се изкачвали по най-високите върхове на североизточните планини от Северния континент и са поглеждали в ясно време на запад, твърдят, че са го виждали оттам. Самотен остров, връх на планина, извисяващ се сред вълните на Морето на залеза. Разказват се най-различни неща затова място, въпреки че малко вероятно е да срещнете някого, който е бил там. Според едни предания там отиват душите на добрите, когато умрат, за да живеят във вечно блаженство с Род. Според други разкази Род отивал там през уикенда, за да наблюдава света, който е създал и който намирал за добър.

Малко са хората, които биха могли да кажат дали това е истина, обаче сега Мегън и Лийф бяха сред тях.

Домът на Род се оказа замък. Това беше почти неизбежно. Обаче приликата с обикновените замъци свършваше дотук, защото сградата като че ли беше строена от архитект, който в някакъв кошмарен сън си беше представил нещо средно между ранен асирийски стил и късен рококо. Наоколо имаше зелени поляни с добре подредени цветни лехи, пълни с асфодел 4 4 Цветето на скръбта в подземното царство (мит.). — Бел.прев. . Имаше и малък плаж с бял пясък, на който можете да слезете с лодка. Говори се, че змиорките спират на него по пътя си на запад. „Става въпрос за истинския Запад“, обича да се шегува Род. „Това е измисленият Запад. Ако искате да отидете до истинския, трябва да продължите по същия път, да излезете от планетата, да свиете вдясно при втората луна, след това да продължите направо и няма да го пропуснете“.

От главното крило на замъка се издигаше кула с балкон, който гледаше на изток. Всички прозорци на замъка гледаха на изток. Целият Сарксос се намира в тази посока — и покритите с облаци планини, и моретата, и езерата. Виждаше се как лъчите на залязващото слънце се процеждат през облаците в далечината.

— Хубава гледка, нали? — попита един глас зад Мегън.

Тя се обърна и видя Род, който държеше кутия със сода в ръка и гледаше през прозореца. — Тук залезите ни са великолепни, но могат да се видят само от кулата.

— И защо? — попита Мегън.

Род я погледна отегчено.

— Може би е някакво хрумване на архитекта. Това място е проектирано от бившата ми жена. Тя го нарича „характерен елемент“, а за мен е по-скоро досадно. Мисля, че просто е искала да ме накара да се движа повече.

— Много ли стълби има до горе?

— Традиционният брой — триста тридесет и три стъпала — отвърна Род. — Затова монтирах асансьор — добави той и се усмихна.

Мегън също се засмя и се обърна, за да погледа събралите се хора в голямата зала на първия етаж. Никой не отказва покана за такова парти. Наоколо можеха да се видят доста покойници, които бяха починали по време на играта по една или друга причина, а така също и всички, които са били натирвани. Шел Предпазливия стоеше недалеч от бюфета и разговаряше оживено за реконструкцията на Третия свят с Ала. Тук беше и Елбай, която си бъбреше приятно с Аргат, с когото никога не се беше срещала лично. „Аз съм нещо като доайен на покойниците — казваше тя — но, повярвайте ми, нямам нищо против“.