Том Клэнси - Компютърна полиция

„Не е Лейтърън, кучият му син“. Тази мисъл не му излизаше от главата. Мислеше и за Уейленд. Какво беше казала Мегън. Че отговорите му звучат така, като че ли са предварително записани на касетофон.

В момента вървеше запис на едно съобщение по имейла, в което майка му искаше той да присъства на някакво събиране.

— Слушай — каза Лийф на машината, — остави го за по-късно.

Лийф си припомни за другите си срещи с Уейленд, включително и за първата. Човекът беше малко странен, но понякога в Сарксос се срещаха такива хора. Но колкото повече мислеше за техните разговори, толкова повече започваше да му се струва, че това, което беше казала Мегън, може да е вярно. Един играч можеше да провери записите на предишни свои преживявания, ако си е дал труда да ги запази в архива.

Лийф мрачно се усмихна. Той си падаше малко вехтошар и пазеше в архива всичко, докато баща му не започна да се оплаква, че в компютъра не е останало място за файлове, свързани с бизнеса.

— Извади моите архиви от Сарксос — нареди Лийф на машината.

— Техният компютър е в мрежата, господарю — уведоми го персоналният му компютър. — Не искам да повтарям какви неща ми наговори за вас. За това колко много място заемате от архива им и…

— Че нали си плащам. Както и да е. Виж сега, искам да прослушам записите на всички разговори, които съм имал с Уейленд.

— Те са на ваше разположение.

Той се заслуша. При прослушването на третия разговор вече беше започнал да отделя някои повтарящи се фрази. Не само защото му бяха познати, но и защото всеки път бяха произнасяни с абсолютно еднаква интонация. Косъмчетата по врата му настръхнаха. Ето една такава фраза: „Да, това е много интересно“. В разговор, състоял се два месеца по-късно, пак същата фраза: „Да, това е много интересно“. Абсолютно същата интонация. В трети запис фразата се повтаряше без никаква промяна в интонацията.

След това обаче той пусна записа от разговора с Уейленд, когато бяха двамата с Мегън. „Да, това е много интересно“. Сега фразата беше произнесена с друга интонация. Звучеше много по-весело и определено по-енергично.

Той преглътна и погледна към нещо, което вибрираше във въздуха малко встрани от него. Беше едно от съобщенията по имейла и на него се виждаше адресът на Мегън.

— По дяволите. Отвори го! — нареди той на компютъра.

Машината веднага изпълни заповедта. Лийф видя пред себе си поредица от графики, наредени в колонки. Бяха данни за някои хора от дневниците в сървъра, сравнени в зависимост от игралното време. Те бяха…

Когато погледа графиките в дъното на поредицата, Лийф остана с отворена уста. Бяха две и бяха наложени една върху друга. Със звездички бяха отбелязани времената на извършените натирвания през последните няколко месеца.

Нещо като че ли го стисна за гърлото. Дори не можа да изругае. Не му идваха наум достатъчно пиперливи думи за това, което видя.

„Бяхме прави. Лейтърън е. Освен това Лейтърън и Уейленд са роли на едно и също лице. Репликите на Уейленд са записани предварително по някакъв начин. Чували сме препрограмирани фрази…“

С изключение на разговора ни от миналата нощ. „Да, това с много интересно…“ А и начинът, по който той се усмихваше.

„Но къде е Мегън?“

В съобщението нямаше запис на гласа й. Никога не записваха гласовете си, защото нямаше нужда. Всичките им контакти се осъществяваха посредством Мрежата.

— Компютър! Искам директен разговор с Мегън.

— Няма я, господарю.

— Провери в Сарксос, да не би да е там.

Секундите, през които чакаше машината да се свърже с компютъра на Сарксос, му се сториха непоносими. След малко отговорът дойде:

— Няма я там, господарю.

Не можеше да разбере и кога е влизала в Сарксос, защото знакът не беше у него. Беше го дал на нея.

Информацията, която стоеше пред него, данните, с които тя разполагаше, споменът за снощната им среща с Уейленд и това, че сега той знае за тях, както и факта, че Лийф не можеше да я открие — всичко това, взето заедно, си дойде на място. Изведнъж той разбра какво се беше случило. Ако имаше късмет, то се случваше в този момент.

Чак сега Лийф започна да ругае, първо Мегън, после Уейленд. Изричаше на руски такива неща, които със сигурност биха накарали майка му да се покатери по стената, ако ги чуеше. Усети абсолютната безпомощност на човек, който присъства на действието виртуално, докато в този момент отчаяно искаше да бъде на самото място. Точно сега искаше да бъде във Вашингтон, а той си стоеше в Ню Йорк.