Том Клэнси - Компютърна полиция

„А сега какво да правя?“

Мегън преглътна. Наложи се да го направи още веднъж. Устата й беше пресъхнала.

„Лейтърън. Бяхме прави. Знам, че бяхме прави. Новоиздигналият се млад генерал“. Тя се усмихна малко тъжно. „Бива си го като анализатор. Опасен при това, ако се съди по постъпките му досега. Всеки, който би могъл да намери начин да фалшифицира система за виртуална реалност, за да си мислят хората, че той е в нея, когато всъщност не е“…

„По-важното е защо ще пилее толкова технически умения в Сарксос? Та това е само една игра, помисли си Мегън. Вярно е, че както беше казал Крис, има хора, за които Сарксос е въпрос на живот и смърт, които прекарват всичките си часове, когато са будни, в играта, живеят там, спят, ядат и пият. Искат да останат там завинаги. Но това… Мегън тръсна глава. Това сигурно е някой, който иска да създаде технология, чиято основна цел е да се възползва от присъствие във виртуалната среда“.

Мегън винаги беше вярвала, че „пръстовият отпечатък“, който човек оставя в мрежата с присъствието си посредством имплантирано устройство, е незаличим и не може да се подправя. Това беше едно от основните положения, на които се крепеше безопасното използване на мрежата — че вие сте този, който вашето имплантиращо устройство казва, че сте, че сте били там, където твърдите, че сте бил. Имплантиращото устройство, което е прикрепено към вас физически, би трябвало да гарантира автентичността на вашите действия в мрежата без следа от съмнение. Но някой — Уейленд? Лейтърън? — който и да е този човек в действителност, беше намерил начин да бъде „там“, когато не е бил там. Когато истинската му, физическа същност е била някъде другаде и се е занимавала с нещо друго. Например да влезе с взлом в нечия къща и да строши нечий компютър или пък да изблъска една възрастна жена от пътя, за да се удари в някой стълб.

И после какво? И всичко това само заради една игра?

А дали това беше единствената причина? Последиците от една такава технология можеха да бъдат ужасяващи. Мегън потръпна, отново преглътна, но устата й продължаваше да е суха. Все още няма доказателства. Всичко това са косвени доказателства. Но въпреки това те бяха доста добри и щяха да повдигнат куп въпроси. А сега какво?

— Запамети всички графики и ги махни от работното ми виртуално пространство. Направи копие на файла и го изпрати на Джеймс Уинтърс от Компютърната полиция.

— Готово.

Мегън остана загледана през прозореца в Сатурн.

„Разбира се, той ще е наясно. Ние му казахме направо какво разследваме и какви са подозренията ни. Дори и за Лейтърън. Знае, че сме по петите му. Не трябва да се безпокоим за Фетик и Морн, а за себе си. Освен това никак не е трудно да ни открият“, помисли си Мегън. „Изобщо не ни пука за графика, който следваме, адресите са ни известни“. Тя се усмихна малко накриво. „Трябва веднага да намеря Уинтърс. Но…“.

После тя се сепна. Представи си как Уейленд или Лейтърън или който и да стои зад тях идва тук заради нея или започва да преследва Лийф. Беше съвсем лесно да открие адресите и телефонните номера, както и да получи всякакъв друг вид „лична“ информация от мрежата. Но същевременно…

„Защо пък трябва да се безпокоя?“, помисли си Мегън. Устата й вече не беше толкова суха. „Тук имам на разположение всякакви огнестрелни оръжия за самозащита и знам как се борави с всичките. Ако някой ме пресрещне на улицата и се опита да ме нападне, тя мрачно се усмихна, не, ще се справя сама. Добре ще е да поднесем целия случай на Уинтърс на тепсия… Е, не мога да го направя. Трябва да играя по правилата. Но това не означава, че ще стоя тук и ще чакам Уейленд да ме нападне“.

Тя отново прегледа замислена поръчките за лични разговори. „Дж. Симпсън, къде си ти, Дж. Симпсън?“

— Компютър — Сарксос, благодаря, изключи се.

— Винаги на ваше разположение, Кафява Мег Приятен ден.

Фирменият знак на компютъра проблесна и изчезна.

— Компютър — нареди Мегън, — открий в електронната поща адреса на Дж. Симпсън. Отвори нов имейл.

Лийф влезе в работното си помещение в паянтовата си къща и седна на модерното датско канапе, разтърквайки очите си.

— Пощата — нареди той на компютъра.

— Има цели купища, господарю мой. Как я искате? Първо най-важните съобщения ли, или отначало тъпите? А може би по реда на получаване?

— Последното — каза Лийф и отново започна да си търка очите. Чувстваше се уморен до смърт.

Когато миналата нощ излезе от Сарксос, мислеше, че ще спи като пън. Вместо това непрекъснато се въртеше ту на една, ту на друга страна и не можеше да си намери място. Нещо го притесняваше, нещо, което не можеше да определи, нещо, което беше пропуснал.