Марк Хименес - Обвинена в убийство

— Не мисля, че Гъската би тръгнал да убива Тайгър.

— Имам предвид да убие Трей. Заради онези сто хиляди.

— Аха. Е, няма съмнение, че при онзи случай Гъската беше готов да удуши Трей.

— Къде мога да го открия?

Ник натисна копчето и угаси телевизора.

— Да вървим!

— Къде?

— На турнира!

Ник Мадън караше беемве кабрио и си падаше по високите скорости. Излязоха на магистралата, която водеше право на север от центъра на четвъртия по големина град в Америка. Макар да ги деляха едва четиристотин километра, Далас и Хюстън едва ли можеха да са по-различни един от друг. Далас бе построен в плодородна равнина, Хюстън — насред блата. Далас бе град на хората с професии, Хюстън — на работниците. Далас означаваше футболният отбор „Каубойс“, Хайланд Парк и модата на „Ниймън Маркъс“; Хюстън-„Градски каубой“, „Енрон“ и космическият кораб до Луната. Единственото общо между тези два тексаски града бе, че във всеки от тях живееше по един бивш президент с фамилия Буш.

— Ти си играл футбол в колежа, така ли? — извика Ник сред свистенето на вятъра.

Скот кимна.

— Защо не си отишъл в професионалната лига?

— Не бях достатъчно едър.

— Никога ли не си чувал за стероиди? — засмя се Ник. — На голф турнирите започнаха да проверяват професионалните играчи за стероиди, сякаш тия шишковци с увисналите шкембета вземат нещо за подсилване. По-добре да ги изследваха за холестерол, да бяха преброили по колко бъргъри набиват на ден! Разбира се, и стероидите няма да им помогнат особено. Тия дебелаци трябва да спортуват. Като гледам, във фитнеса са все съпругите им, а не те. Като твоята бивша.

Ник излезе от магистралата, без да намалява скоростта, и наби спирачки на първия светофар. Скот се извърна към него и попита:

— Бяха ли щастливи Ребека и Трей?

Ник сви рамене.

— Пътуваха в първа класа по целия свят, отсядаха в петзвездни хотели, купуваха всичко, което им харесваше… защо да не са били щастливи?!

— Трей обичаше ли я?

— На този въпрос един професионален спортист трудно би отговорил. Той обича само образа си в огледалото. Но какво пък, струва ми се, че я обичаше. — Ник погледна съчувствено Скот. — Сигурно не ти е приятно да го чуеш.

— Аз съм голям мъж. А смяташе ли да се жени за нея?

— Никога не ми е споменавал. — Ник извърна крадешком поглед към Скот. — Не ти ли се струва малко странно да я защитаваш след всичко, което ти е причинила?

— Наречи го лоялност.

Ник се засмя презрително.

— Ти не би изкарал дълго като агент. Много скоро ще разбереш, че един спортист е лоялен колкото питбул. Спортистът мами агента си, съпругата си, данъчните… И накрая, щеш не щеш, се научаваш да се грижиш първо за себе си.

— Един спортен агент има морален и професионален дълг към клиента — каза Скот. — По закон ти си длъжен да поставяш интересите на своя клиент над собствените си комисиони.

Ник се засмя.

— Този закон го е писал някой, който никога не е представлявал професионален спортист.

Беемвето навлезе в скъпо предградие. От двете страни на улицата се редяха великолепни къщи, после се появи и порталът на кънтри клуба; отгоре имаше голям транспарант с надпис: „Хюстън Класик“. До масивната стоманена бариера имаше двама полицаи. Ник показа служебната си карта, сякаш беше значка на ФБР, и полицаите побързаха да вдигнат бариерата. Ник ускори през паркинга и сви рязко в едно празно място. Самият паркинг приличаше на шоу рум на фирмата „Кадилак“.

— Оборотни коли — обясни Ник. — Спортистите идват тук за по една седмица с частните си самолети, получават безплатен кадилак, безплатен хотел, безплатна храна, каквото се сетиш. Хубав живот, но докато се състезаваш и носиш пари. Защото винаги отнякъде те дебне някои наперен хлапак, готов да ти седне в кадилака.

Или във ферарито, добави наум Скот.

Слязоха от колата и тръгнаха към портала. Ник пак показа служебната си карта и охраната ги пусна да влязат в заградения периметър на клуба. По нищо не личеше рецесията да се е отразила на професионалния голф. Тревата на игрището беше тучна и както винаги идеално поддържана; автоматичните поливни машини бръмчаха въпреки безпрецедентната суша, връхлетяла цял Тексас; изкуствено езерце блестеше на слънцето. От едната страна се извисяваше импозантната сграда на клуба, а от другата — цяла редица огромни бели тенти. Във въздуха като в цирк се носеше аромат на пуканки и захарен памук. Ник се спря и разпери възторжено ръце.