Марк Хименес - Обвинена в убийство

— Какво виждаш, Скот?

Скот се огледа.

— Играчи, треньори, фенове…

Ник поклати глава.

— Виждаш БММП.

— Това пък какво е?

— Бели мъже с много пари. Тузари на средна възраст, между трийсет и пет и шейсет и пет — основната таргет група на спортната реклама. Тук са големите пари в днешно време, Скот, в професионалния голф. Никой друг спорт не привлича толкова БММП. Между другото, това съкращение е мое, аз го измислих.

Скот едва сега забеляза, че не само играчите, но и повечето фенове бяха тъкмо такива — мъже на средна възраст, всички до един бели. Наоколо не се виждаше нито един цветнокож. Сякаш цялото население на Хайланд Парк се беше събрало за турнира.

— Ами футболът, баскетболът, бейзболът? Те също са популярни сред белите.

Ник кимна.

— Сред белите пролетарии. Докато БММП са все адвокати, лекари, изпълнителни директори на компании… бели мъже с годишен доход над четвърт милион. Същите, на които Обама сега вдига данъците. — Той се усмихна. — Тук са се събрали все едно делегати на Националната конвенция на Републиканската партия, особено играчите. Мразят да плащат данъци повече, отколкото да губят игри. — Ник поклати глава. — Тук няма да намериш един, който да е гласувал за Обама, ако не броим момчето, което лъска обувки в съблекалнята.

Минаха покрай тентите за сувенири, освежителни напитки, коктейли, покрай тентата на медиите — навсякъде добре облечени, добре възпитани… бели хора. Нито следа от войнствената шумотевица, предхождаща футболен или баскетболен мач, когато подпийнали фенове, боядисали лицата си с цветовете на любимия отбор, смучат бира и бомбардират с ругатни и обиди противниковите играчи. Тук почитателите на звездите се редяха търпеливо на опашка за автограф или възпитано утихваха, когато поредният играч се подготвяше да запрати топката, след което изпровождаха удара със сдържано ръкопляскане.

— Бели и възпитани. — Ник сякаш бе отгатнал мислите му. — Такива са феновете на голфа, Скот, такъв искат да виждат и спорта си. Иди в днешно време на бейзболен турнир: всички състезатели се казват Родригес и всички говорят испански. Тук никой не говори испански, Скот. Всички са БММП.

— Тайгър е чернокож.

Ник махна нетърпеливо с ръка, сякаш пропъждаше комар.

— Тайгър излиза далеч извън тесните рамки на расата. Той е най-добрият играч в историята, същинска машина за маркетинг. Той е програмиран като компютър. Освен това не е роден в гето. Не ругае, не се татуира, не показва среден пръст на феновете си като професионалните баскетболисти. Напротив, усмихва се. Говори учтиво. И какво рекламира? „Найки“, „Буик“… всъщност тях вече не, откакто „Дженеръл Мотърс“ фалира… „Таг Хойер“, „Жилет“, „Америкън Експрес“… Продукти за бели мъже. — Ник се ухили. — Едно момче от гетото не можеш и умряло да го сложиш зад волана на буик. То не носи „Америкън Експрес“, когато отива на пазар, носи патлак.

Кой знае защо, всичко това се струваше на Ник особено забавно. Изведнъж нещо привлече вниманието му и той се провикна към един от играчите:

— Ей, Джейк! Как си, момче? Да си виждал Гъската?

По шапката и дрехите на играча имаше емблеми на дузина различни търговски марки. Той се провикна в отговор:

— Тренира начален удар!

— Джейк е един от моите — обясни Ник на Скот. — Облякъл се е като пилот на „Формула едно“. Това е, защото рекламодателите гонят БММП и на игрището. Отначало „Найки“ започнаха с маратонки, но сега произвеждат стикове, топки, обувки и дрехи за голф. Едно време продуктите им ги рекламираха разни черни дългучи с мускули като гюлета. Сега произвеждат бели дрехи за бели мъже.

Ник Мадън се спря и гордо огледа своя свят.

— Това е най-бялото място в Америка: турнир по голф за професионалисти. Не се провежда в някое гето, Скот, а в кънтри клуб в бяло предградие. Защото тук живеят белите мъже с много пари.

Откриха Гъската на тренировъчното игрище — пиеше бира от алуминиева кутийка и дращеше нещо в бележника си. Беше седнал върху червена чанта за голф с надпис Пийт Пъкет.

— Здрасти, Гъска! — каза Ник.

Клайв Долтън, по прякор Гъската, не отговори и дори не вдигна глава да ги погледне. Беше нисък и тантурест, с къси крака, които се подаваха от торбести бели бермуди, и мускулести рамене, издули до пръсване бялата тениска, на която пишеше: Я да видим сега, кой ти е асистент? Шапката му беше килната назад, разкривайки загорялото му, мокро от пот лице. Посивялата му коса беше вързана на опашка, а козята му брадичка имаше нужда от подстригване. Приличаше на строителен работник.