Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Проклятие. Сигурен бях, че е скоба — рече Том и забарабани с пръсти по масата.

После отново се вгледа в клавиатурата и обяви:

— Имам идея.

Бързо поправи паролата, натисна ENTER и на екрана се отвори счетоводен документ.

— Бинго. Била е къдрава скоба, не обикновена — промърмори той, а на екрана се зареди първата страница на документа.

Хонегер, Уис и С-ие

A/c no 53696C76657220537068657265

Беше заглавна страница, която не говореше нищо на Том. Под нея обаче имаше друга таблица. Той кликна отгоре. На втората страница имаше три колони — дата, име и число. Над колоната с числата стоеше символът за лири.

Лио се наведе над рамото му.

— Премести малко надолу — каза тя.

Той се досети какво търси. Общата сума.

Числото, изписано в края на колоната под знака за лири, беше малко над четири милиона. Последната дата в списъка беше четири години преди смъртта на Джак.

Лио погледна Том и повдигна рамене с повяхнал интерес.

— Предвид че вече си получил всички пари на Джак, предполагам, че това е просто запис за част от тях. Напразно се надявахме да е нещо интересно — заключи тя и отиде в кухнята, за да донесе бирата му.

Том отвори търсачка в един прозорец и изписа името „Хонегер, Уис и С-ие“. Резултатът не го изненада. Банка в Швейцария. Това обясняваше защо сметката нямаше име, а само номер. Опитът му сочеше, че хората ползват само номер, когато се опитват да скрият нещо. Освен това Лио се заблуждаваше. Том не беше виждал сметката досега. Това не беше включено в състоянието на Джак, така че дори адвокатът му не беше споменал нищо.

Какво си криел, Джак?

Той се загледа в списъка с имената и кожата му изстина.

На първия ред стоеше Бентли. Сумата беше две хиляди и петстотин лири, датата — ноември 1982.

Внезапно той осъзна какво беше скрил брат му; Джак беше погребал тайната си дълбоко.

— Ама че егоистична крава съм — промърмори Ема, докато буташе натоварената количка през супермаркета.

Дейвид не бе повярвал на думите й, че е чула Наташа да говори и да плаче предишната вечер, затова тя реши, че има нужда да се измъкне от потискащата атмосфера в къщата за няколко часа. Той прие да си остане вкъщи за деня, а тя му заяви, че му оставя и двете деца и отива на пазар.

Може да беше детинско, но спокойствието напусна дома й. Дори Наташа да си стоеше в стаята, Ема имаше усещането, че просто очакват поредното разкритие или поредния й отказ да съдейства. Над къщата сякаш бе надвиснал черен облак, който чакаше да се спусне и да погълне всички. Дори Оли започна да я гледа с по-сериозно изражение; тази сутрин бе протегнал ръка и я беше погалил по бузата, като каза „Аа“, точно както правеше тя, когато той плачеше.

Въпреки всичко Ема се чувстваше зле, задето беше излязла и бе оставила Дейвид сам. Дали да не му се обади, за да провери какво му се яде за вечеря? Трябваше да положи повече усилия, за да върне нещата в правия път.

Тя избута количката до един тих ъгъл и бръкна в чантата за телефона си. Първо провери дали обхватът е добър, после натисна екрана, за да набере Дейвид. Не последва нищо. Батерията й беше на седемдесет и един процента, обхватът беше отличен. Колкото и да натискаше обаче, не можа да накара телефона да реагира.

— Мамка му — възкликна тя и си спечели неодобрителния поглед на един възрастен господин с мека шапка.

Пъхна телефона обратно в чантата и реши да купи продукти за любимото на Дейвид къри с пилешко.

Щом натовари покупките в колата, Ема пое от супермаркета към дома си, изпълнена с решителност да положи повече усилия. В последните няколко дни балансът на взаимоотношенията й с Дейвид се беше разместил и я глождеше усещането, че по някакъв начин го е изгубила.

Никога досега не беше ревнувала от Каролайн — нима можеше да ревнува от мъртва жена? Сега обаче си даде сметка, че се замисля дали Дейвид някога ще я обикне толкова, колкото явно бе обичал първата си съпруга. А Наташа му напомняше за онова, което беше изгубил, всеки божи ден.

Ема паркира до къщата и взе решение: ще се опита да прояви повече разбиране към Таша; освен това ще прекарва повече време в игри със сина си. От пристигането на Таша насам Оли беше останал на заден план — всички се бяха вглъбили в собственото си объркване.

С обновена решителност грабна покупките от багажника, прекоси по алеята, заобиколи къщата и влезе през задния вход към кухнята.

— Здрасти — поздрави тя Дейвид.