Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Не работи, Дейвид. Нито пък твоят, Ема. Разбирам от телефони, сещате ли се… От години ги гепя, поправям ги. Тъпото ти приложение беше безнадеждно — аз съм спец.

Ема се вторачи мълчаливо в това чуждо момиче пред себе си. Наташа обаче не беше свършила.

— И в случай че ви хрумне да се промъкнете в спалнята, за да се обадите оттам, домашните телефони не работят, с изключение на този тук. Можете да вдигнете — примерно, ако се обадят ония от полицията — но не можете да набирате. Моята задача е да следя да не звъннете на ченгетата. Ясно ли е?

И последните надежди на Ема се изпариха. И малкото вяра, която й беше останала към това момиче, се пръсна на парчета, които се врязаха във всеки орган в тялото й като остри парчета стъкло. Това не беше необмислена постъпка в пристъп на ревност от страна на новодошлата дъщеря… това беше резултат от прецизен план.

— Вече само аз разполагам с телефон — обяви Наташа.

С тези думи тя вдигна пред себе си мобилен апарат, който Ема не беше виждала дотогава. Това ли криеше в джоба на полареното яке вчера? Наташа обаче продължи да говори:

— Ще ви кажа какво да правите, щом те кажат на мен. После Оли ще се върне у дома, а аз ще се прибера в своя. Ясно ли е, Дейвид?

Дейвид не помръдна. Отпусна ръката с телефона и зяпна дъщеря си с изопната на яркото кухненско осветление физиономия.

Ема затвори очи и си представи лицето на малкото си момченце. Оли . Вътре в себе си крещеше за сина си; звуците и гледките около нея се сляха в едно и се завъртяха неконтролируемо. Тя усети, че полита към съпруга си, сви се на плътно кълбо и ниският й стон на отчаяние огласи кухнята.

Не постигнаха нищо. Двайсет минути викаха, молиха и умоляваха, но Наташа не каза нищо повече от вече известното им, при това отказваше да ги гледа в очите. Стоеше хванала в ръце телефона си, сякаш отговорът се крие в него. Дейвид се опита да й го отнеме, да види списъка с номерата, но тя се изсмя на глупостта му. Той се отказа, облещен стреснато — колко близо бе стигнал до това да нарани едно от децата си, за да спаси другото…

Сега Ема стоеше в дъното на кухнята, в плен на вихрещата се в сърцето и в ума й борба за надмощие между гнева, отчаянието и агонията от загубата. Никога през живота си не бе изпитвала желанието да нарани физически някого. Таша обаче не беше нейно дете и тя не беше сигурна щеше ли да се овладее. Не искаше да я изпуска от поглед, но се държеше възможно най-далеч. Бе я обзело смазващо желание да сграбчи Наташа за косата и да я завлече навън, запищяла от болка, за да потърси Оли… Милото й детенце. Какво ли изпитваше сега? Дали разбираше какво се случва? Щеше да забележи, че майка му я няма. Щеше ли да се уплаши? Преди това кожата му беше толкова гореща, че Ема се бе разтревожила да не би да се разболява. Това щеше ли да ги трогне?

— Оли!

Викът се изтръгна някъде дълбоко от гърдите й, покъртителен крясък от болка, твърде могъщ, за да го сдържи в тялото си. Тя се устреми към Наташа, преви кръст, навря цялото си тяло в нейното и изкрещя:

— Оли те обича, малка кучка такава!

Ненавиждаше тази ругатня, нищо че я изрече. При все това дори подобен цинизъм не можеше да изрази начина, по който се чувстваше. Не можеше да го опише с думи. Тя се приближи още, протегна ръце към Наташа, готова да я стисне в тях.

— Ем, спри се — намеси се Дейвид. — Това няма да помогне. Виж лицето й.

Без съмнение беше прав.

— Защо ни мразиш, Наташа? — попита той.

За момент в погледа й проблесна колебание. Тя стрелна Ема с очи, но когато ги върна върху Дейвид, в тях отново грееше твърдост.

— Не се ли сещаш? — попита и от устните й се изплъзна безрадостен смях.

— Не… как мога да се сетя? Кажи, за бога — примоли се Дейвид.

Тя поклати глава.

— Може и да заблудиш Ема, но няма да заблудиш мен.

Ема застина и се взря в момичето; толкова младо и все пак толкова хладнокръвно и коравосърдечно. Какво искаше да каже то?

Изражението на Дейвид беше неразгадаемо. Той беше смръщил вежди, а крайчето на едното му око потръпваше.

— Трябва да я накараш да проговори, Дейвид. Трябва да ни каже какво става, по дяволите. Вземи й проклетия телефон! Готова е да умре за него.

Наташа поклати глава.

— Ако вземете телефона, ще се разкайвате. Трябва да се обадя след час, за да ги уверя, че съм невредима, че не сте ми направили нищо и не сте звънили на ченгетата. Ако не се обадя, повече няма да видите Оли. Така че се успокой, ако обичаш, Ема. Ти също, Дейвид. Нямате представа с кого си имате работа.