Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Мъжът й беше сам и явно решаваше кръстословица с рядко ползваните очила, кацнали на върха на носа му. Според Ема те много му отиваха, но Дейвид ги приемаше като признак на понатрупалите се години и ги свали в мига, щом чу гласа й. Тя се изпълни със съчувствие, че Наташа не е при него, но натъжено призна пред себе си, че отсъствието й носи облекчение на нея самата.

— Здрасти — усмихна й се Дейвид. — Изглеждаш по-спокойна. Вярно, че е най-обикновено пазаруване, но се радвам, че все пак успя да останеш сама за малко. Искаш ли нещо за пиене? Чай или чаша вино?

„Чай“, понечи да отвърне Ема, но после се замисли… майната му, защо поне веднъж не се отпусне?

— Вино не звучи зле. Благодаря, скъпи. Оли спи ли? Не е ли късно за следобедния му сън?

Дейвид извади охладена бутилка вино от хладилника. После бръкна в съседния шкаф и взе една чаша.

— Не, не спи. Този следобед се случи малко чудо. Не се въодушевявай прекалено — може да не продължи дълго.

— За какво говориш? — попита Ема и се ухили при очебийно доволния вид на Дейвид.

— Таша не само не е в стаята си, а дори предложи да ме отмени в грижите за Оли известно време. Изведе го на разходка. Спомних си твоите думи от вчера, че трябва да й дадем известна свобода; съгласен съм, затова ги пуснах навън.

Ема застина. Тръпките засипаха всеки сантиметър от кожата й с тънки, болезнени пробождания.

— Каква разходка? Къде го е отвела?

Чу собствения си глас — премерен и спокоен. Явно обаче Дейвид долови още нещо в него, тъй като се обърна към нея и изкриви уста в пристъп на недоволство.

— За бога, Ема, достатъчно голяма е, за да изведе Оли на разходка с количка! Не е ли така? Излязоха преди около половин час, така че скоро ще се върнат. Сама виждаш, че Оли я обожава. Именно връзката между двамата ще й помогне да се сближи и с нас.

— Къде отидоха, Дейвид?

Гласът й все още звучеше спокоен, но тя усети странно стягане в гърдите.

— Просто се разхождат по пътя. Предупредих я да върви само в участъка, където има тротоар, и да не пресича тесните места. Разбра ме отлично.

— Тогава защо не я подминах? Върнах се от тази посока, но нямаше и следа от нея. Къде са?

Гласът й започна да се повишава, а краката й взеха да омекват, сякаш скоро щяха да се подвият под тежестта й.

— Стига, Ем. Може да се е отбила във фермата, за да покаже на Оли животните. Ако не се върне до десет минути, ще ида да я потърся. Става ли?

— Не, не става, по дяволите. Отивай веднага! Намери я, Дейвид! Просто я намери.

Устата му увисна леко, а веждите му се сплетоха невярващо — Ема беше повишила тон.

— Боже, Ем, не преиграваш ли малко?

Той се наведе към пуловера, хвърлен на облегалката на стола, дръпна го и понечи да го нахлузи през глава. Внезапно обаче се обърна към Ема с усмивка.

— Чуваш ли? Страничната порта. Ето… виж през прозореца. Таша, с количката. Видя ли? Всичко е добре, когато свършва добре.

Той й се усмихна самодоволно, а тя усети, че стегнатите й мускули се отпускат. Дейвид отиде до вратата и я отвори.

— Здравей, Таша, тъкмо идвах да те посрещна. За да се уверя, че ще намериш пътя до дома.

Ема забеляза, че той потръпна, смутен от неуместната си реплика.

— Оли заспа, така ли? — попита той и се наведе над количката.

После вдигна глава и се обърна към Наташа. В първия миг изражението му обърка Ема.

После тя внезапно осъзна.

Втурна се към вратата, хвана количката и дръпна гюрука.

Викът изпълни гърдите й, готов да пръсне ребрата и дробовете й.

— Къде е? Наташа! Къде е Оли? — изрече тя на пресекулки с омекнали от страх мускули.

Подпря се с ръце на количката, за да не падне, и се впери в сведената глава на Наташа, на чието лице играеше едва доловима, необяснима полуусмивка. Идеше й да я раздруса, да я шамароса, да направи каквото е нужно, за да я накара да каже какво е сторила с Оли.

Дейвид я изпревари. Той се приближи и стисна дъщеря си за раменете.

— Всичко е наред, Таша. Просто ни кажи и ние ще идем да го вземем. Хайде, скъпа. Кажи ни къде е.

Наташа вдигна глава и закова поглед в Ема. Бледото й лице беше абсолютно безизразно, а очите й напомняха бездънни езера.

— Далеч — отговори тя.

— Далеч.

Думата зазвуча в главата на Ема, закънтя, но си остана неразбираема. Какво искаше да каже с това „далеч“? Тя се преви, за да погледне отново в количката, убедена, че се е заблудила. Вдигна очи към Наташа. Момичето не отклони поглед. Дейвид беше застинал отстрани, вторачен в дъщеря си. Никой не помръдваше — бяха като вцепенени, част от някаква зловеща картина.