Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Не — перна го тя по задника. — Защото ме храниш. Без теб щях да я карам на препечени филийки и кисело мляко.

— Ха… Ами тогава по-добре да се хващам на работа. Сега ли ще си починеш, или когато вечерята е готова?

Лио бутна клавиатурата встрани и се протегна.

— Мисля, че съм готова за почивка, а и искам да обсъдим нещо.

Том повдигна вежди.

— Аз ще говоря. Ти ще готвиш.

Тя се изправи и побутна тялото му към кухненския кът, след което се настани на високата маса в близост.

Том извади една бира от хладилника, предложи и на нея, но тя поклати глава.

— Ако пийна, няма да свърша с доклада. Обаче искам да поговорим за Джак и за картата памет.

Мислите, които бе избутал встрани, начаса нахлуха в главата му и той за момент й се ядоса, че разваля вечерта. Почти се разкая, че й е казал за документа.

— Не се цупи, Том. Знам, че се опитваш да забравиш това. Най-сетне се натъкнахме на нещо, което може би е вълнуващо, а ти се мъчиш да го натъпчеш обратно в кашона с неща, които не са за пипане.

Том отвори шкафа и започна да рови вътре за соевия сос, без да отговори.

— Не разбираш ли? Докато не разрешиш този проблем и не установиш какво са търсили в документите на Джак, мисълта няма да ти даде мира. Трябва да наредим пъзела — да научим истината — за да можеш да разрешиш проблема. Отлагането не е решение.

— По дяволите, Лио… чувствам се като някой от учебникарските ти примери! Да не съм някакъв психологически феномен?

— О, я стига. Разбира се, че не. Просто мисля за теб. Знаеш го.

Той долови отчаянието й. Права беше. Изчака, без да казва нищо — знаеше, че не е довършила.

— Добре… да видим паролите. Ти или някой от вашите техници не може ли да ги разбие?

Предложението й го накара да се усмихне. Решеше ли Джак да направи нещо непробиваемо, никой нямаше шансове. Макар че не беше съвсем искрен. Имаше що-годе ясна идея каква може да се окаже паролата… просто не беше сигурен, че иска да отвори документа — по причини, които не можеше да обясни дори на самия себе си. Беше свързано с името — Силвър Сфиър.

Лио го наблюдаваше внимателно.

— Какво премълчаваш? — попита тя.

Том остави морковите, които режеше, и облегна длани на плота.

— Джак имаше метод за паролите си. Прост, но ефективен. Показа ми го преди години, макар че не е изключено да е сменил подхода си преди смъртта си. Предполагам, че все пак си струва да опитаме. Оттогава и аз самият използвам един негов вариант, само че с няколко мои промени.

Лио го изгледа с полуотворена уста и опулени очи, сякаш искаше да каже: „И щеше ли изобщо да споделиш това?“.

— Добре де… — призна Том. — Трябваше да го спомена по-рано, но исках да си спомня как действаше вариантът на Джак.

Лио изчака десетина секунди.

— Е… няма ли да продължиш? — подкани го накрая.

— Вземаш името на документа или уебстраницата, която ти иска парола — в случая е SILVERSPHERE, изписано заедно. После заменяш всяка четна буква със символ или цифра. Не съм сигурен, че ще си спомня точно, но паролата би трябвало да започва с буквата от името — в случая с главно S, — следвана от символа за буквата I… Ако не се лъжа, той беше удивителна. После идва главно L; мисля, че за V ползваше стрелка наляво. Обаче не мога да си спомня символа за R. H със сигурност е хаштаг… чакай, всъщност не ни трябва това. Трябва ни P. Мисля, че за него беше знакът за лири стерлинги [6] На английски британската парична единица се нарича „паунд“ (pound), оттам и замяната на буквата „P“ с този символ. — Бел. прев. . E е евро… само че не мога да си спомня какво беше преди появата на еврото.

— Май се обърках още на стрелката назад — обади се Лио.

Том се приближи до масата, взе една химикалка и й показа:

— Ето, виж.

S!L < E?S ₤ H € R €

— Хубавото на метода е, че ти позволява да сложиш различна парола на всяка страница, но няма как да я забравиш — стига да запомниш символите, разбира се.

— И това ли е паролата? — попита Лио.

— Не, за съжаление. Не мога да си спомня с какво заместваше R. Трябва да е някакъв стандартен символ, иначе няма да бъде разпознат.

Том се вторачи в клавиатурата на Лио за миг, като прехвърляше наум всички възможни символи.

После извади картата от джоба на панталона си, пъхна я в компютъра на Лио и натисна с мишката върху документа.

— Мисля, че се сещам какво беше — рече тихо и колебливо. — Мисля, че R беше дясна скоба.

Той въведе паролата, натисна ENTER и изчака.

Не беше правилната — компютърът я отхвърли.