Стив Берри - Офицер и пешка

Усещах мъката и разкаянието в гласа му.

— След смъртта му обаче всичко се промени. Беше изумително. Светът започна отново да се вслушва в него. Сякаш беше още жив, в апогея на своето влияние, посланието му отекваше гръмко и ясно. Беше отново актуален. Хувър не успя да го дискредитира. И как би могъл? Мартин бе покосен от куршума в разцвета на силите си. Славата му беше неуязвима. Беше мъченик. Едва години по-късно, когато историците почнеха да пресяват разсекретените архиви на ФБР, щяха да разкрият личностните му слабости. Но дотогава нищо от това нямаше да има значение. Мартин нямаше да е вече мъченик. Щеше да се е превърнал в светец. В спасител. Как бих могъл да търся изгода от това?

След като си помогнал да го убият, помислих си аз, но не казах нищо. Фостър беше прав за едно. В момента Колийн и Нейт бяха нашият приоритет.

— Откъде тръгна, за да дойдеш до Гейнсвил? — попитах го аз.

— От една търговска сграда в покрайнините на Сейнт Огъстин, близо до мола. Валдес ми каза, че и те щели да се махат от там малко след мен. Нямам представа къде са сега. Даде ми телефонен номер, на който да се обадя след разговора си с теб, за да уредим размяната.

— Така и не разбирам как ти е позволил да се измъкнеш.

— Искаше от мен да уредя сделката, но аз отказвах да го направя в присъствието на Колийн и Нейт. Исках лице в лице, точно както Джансън ме вербува навремето. Валдес знае, че за мен няма нищо по-важно от това да унищожа тези папки и записа. А той иска единствено монетата. Джансън и Оливър са друга работа. Странното е обаче, че всички сме обединени в обща цел.

— Те са те проследили до Гейнсвил.

— Допусках, че ще стане така. Онова, което ме накара да направя на автогарата, беше, за да се отърва от тях, така ли?

— Да, и свърши работа.

Никой не ни следваше в момента. Но мозъкът ми работеше на бързи обороти. Оценявах всички възможности, които не бяха много. Едно нещо знаех със сигурност. Нямаше как да кажа на Фостър, че за нищо на света не бих се разделил с тези папки. Монетата? Не ми пукаше за нея. Но папките и касетата отиваха право при Стефани Нел. Но за да си осигуря съдействието на Фостър, трябваше да го излъжа. Не че той би имал нещо против.

Човекът бе прекарал целия си живот в лъжа.

— Имам идея — казах аз. — Как да помогнем на Колийн и Нейт, като едновременно с това решим и твоя проблем.

Дан Ведърн го беше намислил добре, срещайки се с мен и Колийн на главния площад в Сейнт Огъстин. Много хора. Оживление. Предостатъчно неща за отвличане на вниманието. Но си казах, че макар идеята да беше добра, и трите елемента не бяха в достатъчно количество за онова, което бях намислил. Затова се спрях на Дисни Уърлд. Ако трябваше да се изправя лице в лице с Джансън и Валдес, това трябваше да стане на място с многохилядни тълпи, полицейско присъствие и твърде много свидетели, за да дръзне някой от тях да извърши глупост.

Двамата с Фостър отивахме от Майканопи на юг към Орландо. Пътуването ни отне около деветдесет минути. Малко преди входа за Дисни Уърлд аз спрях и се обадих на Валдес. Ползвах мобилния телефон на Нейт, като батерията му беше вече на последната чертичка. Слава богу, успях да се свържа и да уредя срещата. Бях изчакал до последния момент, за да установя контакт, така че този път имах предимството да владея терена.

Оставихме пикапа насред огромния асфалтов паркинг и взехме корабчето, стилизирано като едновремешен речен параход, през езерото до един от кейовете пред Вълшебното царство. До увеселителния парк се стигаше по три начина — с корабче, с монорелсовата железница и с автобус. Аз избрах корабчето, защото от него имах видимост във всички посоки.

Здрачаваше се и скоро щеше да мръкне. Часът наближаваше 8. Освен това валеше дъжд. Не силно. Падаше на ситни капки, които приятно разхлаждаха въздуха след лятната жега.

С кредитната карта на Стефани платих два билета на гишето. Сега вече ми беше все едно дали ще ме открие или не. Скоро всичко щеше да приключи.

По един или друг начин.

Бях взел с нас двата жълти плика, плътно залепени с тиксо. За да ги запазя, си изпросих найлонова торбичка с Мики Маус от един от амбулантните търговци, пъхнах ги вътре и предадох пакета на Фостър. Усещах как самият факт, че ги държи в ръка, му действа успокоително.

Донякъде ме разочарова фактът, че на влизане не минахме през проверка за сигурност. Това означаваше, че Оливър и компания ще влязат вътре с оръжията си. Аз нямах пистолет, което ме поставяше в неизгодна позиция. Тук пушката на Си не ми вършеше работа. Но понякога човек просто трябва да си изиграе картите, така както са му се паднали. Надявах се всичко да мине гладко. Не исках да изложа себе си или когото и да било на опасност. Но си повтарях, че Оливър иска папките, Валдес — монетата, а Фостър — касетата със записа и дъщерята и зет си. Никой не искаше зрелища.