Стив Берри - Офицер и пешка

Нямах представа къде точно се намира Валдес, когато му се обадих, но бях сигурен, че имаме значителна преднина. Той ми бе казал по телефона, че ще бъдат тук към 9 часа. През летния сезон паркът работеше до полунощ.

Влязохме във Вълшебното царство. На входа, сред ярко осветените подстригани в причудливи форми храсти, ни посрещна Мики Маус. По покрит въздушен коридор се озовахме на градски площад с перфектно окосени тревни площи и подрязани дървета. Над главите ни се разнесе свирката на влака, пристигащ на гарата, под която току-що бяхме минали. От четири страни ни заобикаляха викториански сгради в меки пастелни цветове, пресъздавайки град от Средния запад някъде на границата между XIX и XX в. Откъси от популярни мелодии от филми на Дисни се преплитаха във влажния въздух. Всичко приличаше на кинодекор, един идеализиран образ на американски град.

Реших, че ще е по-добре да застанем някъде нависоко, затова се изкачихме по едни стълби към гарата и заехме позиция под козирката на перона, от която се виждаше площадът долу в ниското. Дъждът продължаваше да пада, но тълпите сякаш не го забелязваха. Като че ли нищо не можеше да попречи на хората да се забавляват. От мястото, където бяхме застанали, се виждаха и двата покрити коридора откъм главните входове — един отдясно и един отляво.

Двамата с Фостър се облегнахме на парапета и зачакахме.

— Невероятното е — промърмори той, — че всичко стана заради една глупост.

Почти през цялото време на пътуването ни до тук той си бе мълчал, така че сега зачаках да продължи мисълта си.

— През шейсет и втора Мартин бе казал пред журналисти, че ФБР застава на страната на полицаите в южните щати. Според него ФБР било организация на бели хора, която обслужва белите полицаи. Чернокожите нямали шанс пред тях. Той пита също защо във ФБР няма чернокожи агенти. Хувър посрещна всичко това на нож. Той никога не позволяваше да се критикува неговото ФБР. Веднага след тези изказвания Хувър се опита да уреди среща между двама им, за да изяснят въпроса. Това трябваше да бъде първата им такава. Хувър беше възложил на свои подчинени да се свържат с централата на „Християнски лидери“, за да я уредят. Нашите хора предадоха посланието на Мартин, но той така и не се свърза обратно с Хувър. В резултат Хувър си науми, че е бил пренебрегнат. Игнориран. Но случаят не беше такъв.

Фостър поклати глава.

— Мартин просто беше ужасно небрежен към ангажиментите си. Винаги забравяше да върне разговор. На когото и да било. Такъв си беше. Сега обаче знаем, че Хувър е изтълкувал този пропуск като лична обида. Оттогава започнаха проблемите между тях.

— Защо му викаш Мартин?

Той ме изгледа неразбиращо.

— Винаги говориш за него като Мартин. Не Кинг. Не Офицера. Нищо, освен малкото му име. С изключение на записа с Джансън. Там го наричаш Кинг.

Адвокатът в мен се бе обадил. Сякаш изслушвах свидетел. Отбелязвайки си наум всеки детайл. Всяка непоследователност.

— Постъпих ужасно — каза той; гласът му едва се чуваше. — Бях такъв егоцентрик. Такъв егоист. Мартин от самото начало беше забелязал тази моя слабост.

— Паричните проблеми?

— Да. И моето его. Струва ми се, че единствената причина букмейкърите да не ми строшат краката беше близостта ми с Мартин. Двамата няколко пъти бяхме разговаряли за това. Той беше толкова великодушен. В него нямаше грам злост и омраза. Струваше ми се иронично, че и двамата имаме своите слабости, само че са толкова различни.

— Ако не те е било грижа за Движението, защо се включи в него?

— Звучеше като нещо вълнуващо. Възможност да бъда повече, отколкото животът ми предлагаше. Отидох в семинарията, защото майка ми искаше да го направя. Присъединих се към Движението като начин да не бъда проповедник. Надявах се, че нещата ще се променят. Че ще имам повече възможности. Така и стана. Превърнах се в информатор на ФБР. Казах си, че не ми пука за света. За хората. За нищо друго, освен за себе си. Анди Йънг искаше да се махна. И Абърнати не ме харесваше. Но Мартин беше начело, затова ми беше позволено да остана.

— Не отговори на въпроса и го нарече Мартин още два пъти.

— Това беше моят начин да му придам човешки образ. Да го превърна в реален субект. Да поддържам илюзията, че с него успявахме някак си да останем приятели. — Очите му се наляха със сълзи. — Само че той е мъртъв, а аз не.

— Не си и богат.

— Така е. Не продадох монетата, защото ме беше страх. Докато търсех подходящ купувач, щях да се разкрия. Или да разкрия ФБР. Това бяха опасни хора, за които не беше проблем да убият някого. Затова реших да остана скрит. Да махна с ръка и да забравя. Пуснах монетата в една кутия и тя остана там, докато един ден Колийн не я откри.