Стив Берри - Офицер и пешка

— А какво стана с всичките ти дългове?

— Изплатих ги с парите, които Джансън ми даваше.

— И съпругата ти не подозираше нищо от това?

— Не. Оженихме се в годината след смъртта на Мартин. На следващата се появи Колийн. Жена ми не знаеше почти нищо за онова, което бях вършил, преди да се срещнем.

— Според Колийн може и да е знаела.

— Дълго време пазих това в тайна, която възнамерявах да отнеса в гроба. Случващото се сега е кошмар за мен. Моля те, кажи ми, че ще опазиш тайната ми.

Трябваше да поддържам илюзията в него.

— Това е идеята.

Продължавахме да наблюдаваме пространството под нас — аз вляво, Фостър вдясно. Двата покрити моста, водещи зад железопътната гара, бяха единственият начин за проникване във Вълшебното царство. Нашата позиция беше перфектна за наблюдение на случващото се долу, без самите да бъдем видени. Пред нас се простираше знаменитата Главна улица на Дисни Уърлд, осветена в мрачната дъждовна вечер. В дъното, на около четиристотин метра от нас, се издигаше Замъкът на Пепеляшка. Огромни тълпи от хора прииждаха въпреки дъжда; повечето бяха загърнати в найлонови дъждобрани, с озарени от вълнение лица. Надявах се лошото време да работи в наша полза.

Долу вляво от нас видях Оливър и Джансън да влизат. С едно бързо завъртане на главата надясно забелязах Валдес и Нейт. Но без Колийн.

— Къде е тя? — попита Фостър.

Дискретно го дръпнах назад от парапета, за да не се виждаме отдолу. Не бяхме сами под козирката на перона; и други бяха дошли тук да се скрият от дъжда. Застанахме зад една от дървените колони, които подпираха богато резбования таван.

Оливър и Джансън заобиколиха градския площад, придържайки се към лявата страна на Главната улица. Валдес и Нейт ги последваха по десния тротоар. И от двете страни на улицата се редуваха магазини чак до Замъка на Пепеляшка. Бях казал на Валдес да се срещнем при статуята в далечния край на улицата. Бях я запомнил от едно идване тук преди много години като дете. Единственото ми приключение в Царството на Дисни.

— Стой тук — казах на Фостър. — Скрили са Колийн като застраховка, докато не се убедят, че всичко е станало както го искат. Нямам нищо против. Ти и пликовете оставате тук като мой скрит коз.

Той кимна в знак на съгласие.

— Не мърдай, докато не дойда да те взема.

Фостър ме хвана за ръката.

— Върни ми Колийн и Нейт. Невредими. Моля те.

— Дадено.

Много пъти в живота си съм грешил. Но никога толкова фатално, както в този случай.

Слязох на равнището на земята и закрачих през градския площад, пресякох мокрия тротоар и влязох в първия от многото магазини по Главната улица. От идването си тук като дете си спомнях, че между магазините има свързващи врати, така че човек може да мине от всеки в съседния, без да се налага да излиза обратно на улицата. Хитър похват, с който да се подтикват хората да харчат пари, сега той ми даваше възможност да следя обектите на интереса си, без да бъда видян.

Крачейки на зигзаг между рафтовете със стоки, аз държах главата си обърната надясно, за да виждам през входовете и витрините на магазините какво се случва навън. Така успявах да ходя в крачка с Оливър и Джансън, които се движеха отвън по тротоара. Беше изключено да ме видят, освен ако не влезеха в някой от магазините.

Бях избрал съзнателно мястото на срещата. Бронзовата статуя на махащия за поздрав Уолт Дисни, хванал за ръка своето творение — Мики Маус, — се намираше в центъра на парка пред замъка, на едно оживено кръстовище. Наоколо сигурно още имаше доста хора, макар дъждът да бе поразредил тълпите.

От време на време успявах да зърна отсреща през улицата Нейт и Валдес, които крачеха успоредно с Оливър и Джансън. Всичките се движеха предпазливо, както и можеше да се очаква. Сега, от дистанцията на времето, се срамувам от тогавашната си самонадеяност. Бях произведен в агент на терен от няма и два дни, а вече вземах потенциално фатални решения като истински професионалист. Още по-лошо: вършех всичко това с безгрижието на адвокат, който си повтаря, че най-страшното, което би могло да се случи, е да загуби делото. Моят клиент може и да остане в ареста или да бъде откаран в затвора, но довечера аз ще си бъда вкъщи.

При играта, с която се бях захванал, загубата можеше да означава и смърт.

Продължавах да вървя напред. Оливър и Джансън стигнаха до края на Главната улица в момента, когато аз минах през последния магазин, пристъпих до отворената входна врата и ги видях как се прегрупираха и тръгнаха към статуята на Дисни. Във въздуха ухаеше на пуканки и бисквити — твърде неуместна миризма за онова, което предстоеше да се случи. Дъждът ръмеше кротко и упорито. Хората бяха оставили чадърите, като почти всички ходеха загърнати с найлонови дъждобрани с логото на парка. Четирите ми обекта не ползваха нищо против дъжда, явно им беше все едно дали ще се измокрят. Те се спряха при статуята, която се издигаше върху нисък пиедестал, заобиколен от лехи с цветя. Аз излязох от магазина и тръгнах към тях през дъжда и сгъстяващия се мрак.