Стив Берри - Офицер и пешка

— Двоен орел от трийсет и трета. Струва милиони.

— Колко точно?

— Поне четири-пет. Всъщност това е последната известна монета от този вид.

— Защо ми я даваш?

— Продай я. Ще се намери някъде купувач. Само гледай да не те хванат. Притежанието й е всъщност незаконно.

— Не я искам. Договорихме се за милион долара. В брой.

— А аз току-що ти платих много повече с тази монета.

— Сделката не беше такава.

— Виж, Фостър, няма начин да ти дадем един милион долара в брой. В момента, в който се опиташ да ги вложиш в банка, навсякъде ще светнат червени лампички.

— Нямам никакво намерение да ги влагам в банка.

Джансън махна пренебрежително с ръка.

— Не мога да рискувам с нещо, което може да се използва срещу нас. Трябва да скъсаме с теб веднъж завинаги. Ти си спази думата, ние си спазихме нашата. Притежаваме тази монета, за която никой не знае. Никой не може да я свърже с нас, освен по твоите думи. Но за да ни натопиш, ще трябва да се самоуличиш в заговор за убийство. Пък и никой няма да ти повярва. Слушай какво ти казвам, ние сме заличили всякакви връзки с теб. Никъде не съществува дори лист хартия с намек за твоето съществуване. Всичко е унищожено. Така че вземай проклетата монета. Продай я. И бъди благодарен.

— Ти си долен лъжец.

— А пък ти си човекът, който продаде Мартин Лутър Кинг. Кой от двама ни е по-лошият? Имаш късмет, че изобщо ти даваме тази монета.

Фостър я вдигна от масата.

— Милиони, викаш?

— Да. Казват, че била най-ценната монета в света.

— След като Джансън ми я даде — каза Фостър, — не го видях повече, никога не съм разговарял с него, чак до вчера.

— Ако Валдес не беше преснимал страниците от папката на Джансън, всичко щеше да се е загубило. Толкова по-жалко за тях, че се намери.

И аз отново измъкнах изпод седалката двата дебели жълти плика.

— Искат тези папки и монетата — каза Фостър — срещу Колийн и Нейт. Казаха ми, че ако не сключим сделка, Нейт и Колийн заминават за Куба с Валдес и няма да ги видя повече. Монетата още ли е у теб?

Аз се потупах по джоба.

— На сигурно място.

Освен това у мен беше и пушката на Си. Кой знае? Можеше и да влезе в работа.

— Трябва да направим, каквото искат — каза Фостър. — Оливър обеща да ми даде оригинала на записа, който имаш.

— Затова ли ме предаде в Порт Маяка?

— Ние бяхме отведени до къщата на Оливър като част от играта. След като двамата си поговорехте и всичко се уредеше, щяхме да бъдем освободени и аз щях да имам оригиналния запис. Пито-платено. Изглеждаше ми разумен ход.

— Само че Валдес бил намислил друго.

— С което свари Джансън и Оливър неподготвени. Затова те ме изпращат да пробвам още веднъж. Искат тази история да приключи не по-малко от мен самия.

Аз исках друго. Бях разкрил заговор, който щеше да разтърси света.

— Джей Едгар Хувър е наредил смъртта на Мартин Лутър Кинг. Сигурно разбираш, че няма как да оставя нещата така.

— И какво ще спечели светът, ако разкриеш всичко сега?

— Джансън и Оливър ще влязат в затвора.

— Както и аз, като ще загубя и дъщеря си.

— Ти сам си задействал процесите, за да се стигне до тази неизбежна развръзка. Още навремето, като си сключил сделка с тях.

— Така и не продадох монетата.

— Защо?

— Не можах да намеря купувач.

— Ти не беше ли разорен? Затънал в дългове? Не искаше ли да си богат? Кажи ми истината. Защо не я продаде?

— Последната година от живота на Мартин беше наистина тежка за него. Беше загубил доверието на президента, след като се обяви публично против войната. Още преди това бе загубил и доверието на много млади чернокожи, които вече не смятаха, че ненасилието е пътят към промяната. Имаше семейни проблеми. Беше в депресия, уморен и отчаян. Дори здравето му беше разклатено. Беше с наднормено тегло, пушеше непрекъснато, пиеше твърде много. Лекарите му казваха, че развива сериозно сърдечно заболяване.

Той помълча, после продължи:

— На чернокожите им беше писнало да бъдат пребивани от расисти и хвърляни в затвора без причина. Беше им писнало от символи. Нещо повече: много бели намразиха Мартин заради позициите му за Виетнамската война. Те го бяха приели като застъпник за граждански права, но не и като антивоенен активист. През март шейсет и осма Мартин вече не беше същият човек, който пет години преди това беше застанал пред паметника на Линкълн и бе обявил: „Имам една мечта“.