Стив Берри - Офицер и пешка

— Качвай се! — извиках аз. — Бързо!

Фостър се затича към пикапа и скочи вътре.

Вече не виждах предната фасада на автогарата, но можеше да се предположи, че Оливър и Джансън са вътре и се оглеждат за Фостър. След като не го откриеха в главния салон, щяха да проверят в тоалетните, преди да си дадат сметка, че им се бе измъкнал под носа. Това ни даваше предостатъчно време.

Фостър се настани на седалката. От химическото чистене завих наляво по улицата. Никой не ни следваше.

— Имаме много да говорим — каза Фостър. — С Нейт ни заловиха на няколко километра от Палм Бийч. Приличаше на засада.

— Валдес и Оливър определено работят заедно. Преди да кажеш каквото и да било обаче, искам да чуеш нещо.

Натиснах „Старт“ и от време на време поглеждах към Фостър, докато слушаше собствения си разговор с Джансън преди трийсет и две години. Когато свърши, спрях касетата. Исках да му дам да разбере, че този път няма да допусна да ме будалка.

Знаех всичко.

— Откъде имаш това?

— Брус Лейл направил копие. Той ми го даде.

— Колийн ми каза, че си го открил. Но той не е ли мъртъв?

— Не. Всичко беше цирк. Сега обаче вече го няма. Изчезна завинаги.

Фостър посочи с пръст касетофона на колата.

— Джансън е готов да ми даде оригинала на тази касета срещу папките на Валдес. Още ли са у теб?

Аз бръкнах под седалката и му показах двата издути жълти плика.

— Ето ги.

После ги натъпках обратно отдолу. Той още не беше казал дума за записа. Вероятно всичко му се струваше някак нереално, останало далече назад във времето, твърде ужасно за припомняне. Инстинктът ми подсказваше да бъда нащрек. Нищо не можеше да се смята за доказано, докато не стигнех до конкретни имена, дати и часове. До дреболиите. Които често разкриваха цялата история. Да, имах какво да кажа за наученото дотук, но то не беше достатъчно. За да победиш, ти трябват добра преценка, желязна дисциплина и умение да уцелиш момента.

— Папките са достатъчно изобличителни — каза той. — Но сега разбираш защо Колийн не бива в никакъв случай да чуе този запис. Защо трябва да остави всичко това.

— Разбирам. Но при мен е различно. Аз знам истината.

Движехме се на юг, Гейнсвил беше останал зад нас.

— Колийн е чела папките — казах му аз.

Забелязах как на лицето му се изписа загриженост.

— Но в тях не се споменава нищо за теб. Говори се за някакъв анонимен доверен източник. Допускам, че това си бил ти.

Откакто бях чул записа, това беше единственото смислено обяснение.

Той кимна.

— Мартин беше Офицера. Аз бях Пешката.

— Знам точно кои са шпионите ти — каза Фостър на Джансън.

Двамата седяха един срещу друг в заведението за бърза закуска „Кристъл“ в Мейкън, Джорджия, на осемдесет километра южно от Атланта. Това беше първата им среща лице в лице. Преди бяха контактували само по телефона, като Фостър бе звънял на дадения му от Джансън номер. Няколко дни след това в личната му пощенска кутия пристигаше запечатан плик, пълен със стодоларови банкноти. Правилата бяха ясни. Няма ли плик, няма повече информация .

— Да не мислиш, че ще си призная или отрека точно пред теб — каза Джансън .

Фостър изрецитира четири имена. На лицето на Джансън се изписа потвърждение .

— Кинг ми каза да огледам редиците за проблеми. Той знае, че си поставил хора, които да го наблюдават. Открих тия четиримата. За твой късмет, не съм казал на Кинг. Засега поне. Предполагам, че мълчанието ми струва повече от няколкостотин долара .

— Не съм казал, че някой от тези хора работи за нас.

— Добре. Няма проблем. Аз просто ще докладвам имената им на Кинг. Той ще уволни четиримата и въпросът ще приключи. После можеш да си вербуваш нови очи и уши.

Джансън вдигна ръка в престорено примирение .

— Е, добре. Разбрах. Ти си шефът. Как ги разкри?

— Не беше толкова трудно. Не се справят добре със задачата си.

— А ти се справяш, така ли?

— Още съм тук, работя за Кинг. Той ми гласува доверие да открия шпионите. Това означава, че засега не ме подозира. Значи се справям .

— Доста си нахакан.

— Чакам да ми посочиш сумата, която според теб струвам.

Джансън сякаш поразмисли по въпроса, после каза:

— Пет хиляди.

— Двайсет.

— Имам ли избор? Добре, става.

— Прати ги по обичайния начин.

— Защо правиш това?

— Белите си мислят, че всички негри кадим тамян на Кинг. Че сме някакво безмозъчно стадо, което го следва. Не е така. Много чернокожи са страдали за сегашната слава на Мартин Лутър Кинг. Те не получават Нобелови награди и покани за Белия дом. Не общуват със знаменитости и не ги показват непрекъснато по телевизията. Тях само ги бият, арестуват и пак ги бият, докато той си живее живота като един лицемер. Ти не виждаш това, което виждам аз покрай него.