Стив Берри - Офицер и пешка

Валдес ме видя пръв.

— Без папки, а? Без Фостър?

— Без Колийн?

— Какво да ти кажа? Недоверчив съм си по природа.

— Добре ли си? — попитах аз Нейт.

— Нищо ми няма. Колийн също е добре.

— Къде са папките? — обърна се към мен Оливър.

— На сухо.

— Странно място за среща — отбеляза Валдес.

— Не бих казал. Харесвам Мики Маус. Пък и всички тези туристи наоколо ще ни държат под контрол. Последното нещо, от което се нуждаем, е да се набиваме в очи, нали така?

Сигурно сме представлявали донякъде странна гледка. Петима мъже, потънали в разговор на дъжда, без чадъри и дъждобрани; а и обстоятелството, че през последните няколко минути наоколо не се виждаше полицай или човек от охраната, беше донякъде обезпокояващо.

— И сега какво? — попита Джансън.

Долових презрението в гласа му.

— Правите каквото ви кажа и всички ще си тръгнем доволни от тук.

— Кой е умрял, че са те сложили начело?

— В ръцете му сме — каза Валдес. — И моята монета, и твоите папки са у него. Защо не го оставиш да ни каже къде са и да приключим с тази история?

— Съгласен — обади се Оливър. — Но има още един проблем. ФБР ме следи, а аз нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в затвора.

— Да си мислил за това, преди да убиеш Мартин Лутър Кинг и Дан Ведърн — казах аз.

Видях шока по лицето на Нейт. Оливър насочи показалец към лицето ми.

— Точно това ще чувам оттук нататък, отново и отново. Никого не съм убивал. Ничие убийство не съм поръчвал.

Аз посочих Валдес.

— Той друго разправя.

— Наистина ли? — попита Оливър.

Валдес кимна. Вече бях решил да си мълча за касетата, която ми бе дал Лейл. Тя беше моят скрит коз.

— У теб ли е оригиналният запис, който иска Фостър?

Оливър извади от джоба си малка ролка от онези, които са се ползвали на някогашните магнетофони.

— Ето го. А у теб ли са папките?

— Да.

— Но не възнамеряваш да ни ги дадеш, така ли? — попита Валдес.

— Знаете как да си ги вземете, също и монетата. Къде е Колийн?

— Тук, в парка — отвърна Валдес. — Само че не е с нас. Мога да я доведа където ми кажеш, след като свършим работата.

— Доведи я тук — казах аз.

Валдес посегна към задния си джоб, сякаш за да извади телефон или радиостанция. Вместо това в ръката му се появи пистолет. Той изстреля два куршума в гръдния кош на Нейт; трясъкът от изстрелите отекна гръмко и неуместно на площада. Тялото на Нейт залитна назад върху високия половин метър каменен бордюр около статуята и падна по гръб в цветните лехи, като само краката му останаха да висят през парапета под падащия дъжд.

Валдес ми подхвърли пистолета. Аз инстинктивно го хванах във въздуха. Мръсникът се усмихваше. Стиснах в ръка оръжието, насочих го към него и дръпнах спусъка.

Чу се сухо изщракване. Още веднъж. Ново изщракване.

— Само два патрона — каза той.

После посочи с пръст към мен и извика:

— Той има пистолет! Бягайте! Всички да бягат! Има пистолет!

Мръсник. Валдес ми връщаше за номера, който му бях свил в „Колумбия“, само че този път наистина имах пистолет в ръката си. Джансън реагира, посягайки към собственото си оръжие под сакото. Оливър се дръпна назад. Наоколо вече бяха чули изстрелите и виждаха трупа на Нейт, проснат под странен ъгъл под статуята на Дисни. Чуха се уплашени викове. Хората се разбягаха във всички посоки.

Аз захвърлих пистолета и побягнах.

Ситуацията не вещаеше нищо добро.

Бях подценил фатално Валдес и Нейт плати цената за непредпазливостта ми. Наивно си въобразявах, че всички ще гледат да не привличат внимание. Добре поне, че не бях извадил монетата от джоба си, така че местонахождението й все още оставаше загадка за тях. Знаех, че Валдес иска монетата, а Оливър — папките. Но Валдес бе решил да играе без правила.

Побягнах по мократа бетонна настилка, поглеждайки през рамо към Оливър и Джансън, които тичаха след мен. Слава богу, Фостър беше в безопасност, където го бях оставил до главния вход, далече от суматохата. Преминах по някакъв дървен мост и влязох през сложната дървена порта с надпис ЗЕМЯТА НА ПРИКЛЮЧЕНИЯТА. Случилото се при статуята още не бе достигнало до съзнанието на хората наоколо, които се радваха на атракциите, скитайки се безцелно във всички посоки. Тръгнах по една алея, вдясно от която имаше долепени една до друга сгради, а вляво — гъста зеленина. Нямах представа накъде се движа. Паркът беше огромен. И с много изходи. Можех да се добера до най-близкия и просто да си тръгна. Но какво щеше да стане с Фостър и Колийн? И двамата се нуждаеха от помощта ми, а пък и аз не бях от онези, които бягат, когато стане напечено. Нито сега, нито когато и да било. Единственият ми останал коз беше монетата в джоба ми.