Стив Берри - Офицер и пешка

Дишах накъсано. С усилие на волята успях да се успокоя.

Първата група хора, които ни бяха видели с Джансън да падаме от галеона във водата, сигурно вече бяха сигнализирали за проблема в края на обиколката си. Всеки момент щеше да пристигне охраната, за да разследва случая. Но дотогава сигурно разполагах с още няколко минути, а определено не ми се искаше да бъда арестуван. Затова се затичах към макетите на сгради, оформящи декора, с надеждата да открия изход от този фалшив град. Музиката не преставаше и думите на песента почваха да ми действат на нервите: „Йо-хо-хо и бутилка ром!“.

Преминах през отворената сводеста порта и видях металната врата на изхода, подобна на онази, през която се бях озовал на галеона. Дишането ми се беше успокоило. От дрехите ми капеше вода. Излязох от „Карибски пирати“ и се оказах в поредния безличен коридор. На метър-два вдясно от мен имаше стълбище, което се изкачваше нагоре. Чудех се накъде да поема, когато отляво се чу шум. Иззад ъгъла се подаде човешка фигура.

Оливър.

Той ме видя и бръкна под сакото си. Знаех какво следва. Би било глупаво да се обърна с гръб към него и да побягна по коридора. Той щеше просто да ме застреля. Вместо това с два скока стигнах до стълбището и се заизкачвах. Скоро стигнах до площадка, където стъпалата завиваха под прав ъгъл встрани. Продължих да се изкачвам, докато не се озовах над тавана на залата, в обширно пространство, заобиколено от четири страни с тесни метални пътечки. Във всички посоки се кръстосваха електрически кабели, тръби и въздуховоди. Всичко беше открито, а двете срещуположни страни на помещението бяха свързани с подвижен мост, който се плъзгаше по релси в двата си края. Отдолу никой не можеше да ме види. Музиката се чуваше, леко приглушена от звукоизолиращата материя на тавана. Можех да мина по моста до отсрещния край на помещението, но ако в този момент се появеше Оливър, щях да бъда лесна мишена. Но понеже мислех в движение, реших, че нямам друг избор.

Затичах се към другия край.

Адреналинът във вените ми кипеше, страхът бе изострил докрай сетивата ми. Но към него се добавяше и едно странно вълнение, едно сладко опиянение от опасността, което сега ми действаше като афродизиак, но с времето щях да намразя.

Бях стигнал до средата на подвижния мост, когато чух зад гърба си:

— Малоун!

Спрях на място и се обърнах.

— Ти се оказа голям инат — каза Оливър, като ме държеше на мушка.

— Йо-хо-хо, пиратският живот е за мен!

— Мислиш, че това е шега, а? — Той стъпи върху моста. — Видя на какво е способен Валдес. Застреля онзи младеж, без да му мигне окото.

— Забелязах също, че ти не се опита да го обезвредиш, нито го арестува после.

— Къде е Джансън? — попита той.

— Предполагам, че е мъртъв.

— Като за първа мисия май не се справяш зле.

Беше застанал на няколко метра от мен. Аз бях изминал около три четвърти от дължината на подвижния мост и се бях спрял пред нещо като командно табло, монтирано на малка платформа.

Един бърз поглед към бутоните ми показа, че вероятно с тях се командваше движението на моста напред-назад.

— Имал съм много агенти като теб. Млади петлета, готови на всичко, за да се разпишат в историята.

— Като Джансън.

— Именно. Джим винаги е държал да ми угоди. Беше добър изпълнител обаче.

Казах си, че единствената причина още да не ме е застрелял са папките и монетата. Той държеше да има и двете. А само аз знаех къде са. И тъй като бяхме останали насаме, реших да го попитам:

— Защо убихте Кинг?

— Хувър даде нареждането. Не аз. Аз просто изпълних онова, което искаше старецът. Валдес беше готов да помага, а Рей трябваше да изчезне в Родезия.

— Където е щял да бъде ликвидиран.

— Определено. Беше му казано, че ще си получи парите, когато пристигне в Африка.

— Защото, ако му платяхте преди това и бъдеше заловен, щеше да мирише на заговор.

— Точно така. Валдес вече беше там и го чакаше. Впоследствие трупът му щеше да бъде върнат във Вашингтон. ФБР открива и обезврежда убиеца. И Хувър щеше отново да е герой.

— Само че не стана, а?

— В крайна сметка стана. У Рей не бяха открити никакви пари. Нищо, което да сочи към когото и да било освен към него самия. Хувър си приписа заслугите за залавянето му. След което нарцисистът в Рей проговори и избълва такива лъжи, че никой не го приемаше сериозно.

Изведнъж ми хрумна нещо.

— Хувър е ненавиждал Движението за граждански права. Смятал го е за комунистически заговор. Но в действителност той е бил чисто и просто един расист. Искал е чернокожите да си знаят мястото. При това е имал достатъчно силна интуиция, за да си дава сметка, че ако Движението прибегне към насилие, цялата страна ще настоява да му се сложи край. Белите, които подкрепяли Кинг, щели да го изоставят. Щели да избухнат размирици, носещи смърт и разрушения. Ненасилието било това, което придавало убедителност на Кинг. Снимките на бели селяндури, заплюващи мирни чернокожи, седнали да обядват в някоя закусвалня, не били от полза за привържениците на расовата сегрегация. Ако не се отклонял от поетия курс, Кинг в крайна сметка щял да доведе делото си докрай.