Стив Берри - Офицер и пешка

— След смъртта на Кинг наистина имаше размирици. Войнстващите активисти се опитаха да сменят курса. Но наследството на Кинг се оказа по-силно, отколкото си беше мислил Хувър. Движението за граждански права продължи да се развива точно както Кинг бе искал. И все пак, след като него вече го нямаше, ние контролирахме по-изкъсо нещата. Кинг от доста време ни създаваше главоболия. И двамата братя Кенеди вземаха неговата страна срещу Хувър. Джон дори го беше предупредил, че го подслушваме. След като се отървахме от Кинг, нещата станаха по-лесни.

Погледът му беше напрегнат, мускулчетата около очите му — изопнати, бузите му — червени. Не спирах да си напомням, че този човек беше търговец на мъка и нещастие. Колко ли трябваше да е внимателен човек, за да не се оплете в собствените си лъжи? Години наред Оливър се бе къпал във власт, уверен в собственото си всемогъщество и непогрешимост. А сега се бе докарал дотам да бяга като подплашен заек, целият му живот да зависи от някакъв побъркан кубински шпионин и един новобранец от Министерството на правосъдието.

— Всичко щеше да си остане погребано, ако не бяха Валдес и Фостър.

— Искам Валдес да се махне от тук, но той няма да си тръгне без монетата.

Пистолетът оставаше насочен към мен. Междувременно бях успял да хвърля няколко бързи погледа към командното табло и да различа превключвателите, които задействаха подвижния мост. Намирахме се в центъра на сградата, от двете ни страни имаше по двайсет и пет метра празно пространство, а мостът беше предвиден да покрива цялата му дължина. Този човек бе прекарал живота си в ограничаване на щети от проблеми. Оглавявал бе КОНТРАПРО — една от най-корумпираните организации, някога създадени от американското правителство. Беше определено неморален. Но имаше едно нещо, което Оливър не знаеше: Брус Лейл го беше издал. Бях чул касетата. Единственото, което оставаше да направя, бе да остана жив и щях да победя този мъж, Джансън и Фостър с нокаут.

— Къде са папките? — попита той.

— У Фостър.

Който, с малко късмет, все още се криеше в гарата до главната порта на парка.

Подвижното мостче приличаше на дантела от алуминиеви елементи с множество отвори между тях. Поглеждах надолу, сякаш оценявах ситуацията, но всъщност повече ме интересуваше командното табло вляво от мен. На него имаше червен, оранжев и зелен бутон. Реших, че червеният е опасно да се пипа. Оранжевият и зеленият щяха да свършат работа.

— Сега ще ме заведеш при него — каза Оливър.

Кимнах. В този момент лявата ми ръка се стрелна към таблото и дланта ми се стовари върху двата бутона. Чу се шум от електромотори и подвижният мост бързо тръгна вляво, после едната му страна хлътна надолу спрямо другата и тогава си дадох сметка, че с бутоните се командваше страничното му движение, както и височината му над пода; мостчето можеше да променя положението си в пространството в зависимост от нуждите на оператора.

Оливър вдигна ръце във въздуха, за да запази равновесие, но мостчето от водоравно се беше наклонило под ъгъл около трийсет и пет градуса. Сграбчих с две ръце командното табло, колкото да се хвана за нещо. Оливър разполагаше за опора само с ниския парапет на моста. Посегнах отново към бутоните, за да спра движението, но за Оливър вече беше късно. Той се преметна през парапета и падна върху звукоизолирания таван, който се продъни под тежестта му, и той пропадна още десетина метра по-надолу. За разлика от Джансън не улучи басейна, а се стовари върху бетонната повърхност на пиратския остров.

Около него бързо се образува тъмна локва кръв.

Прогоних лошите мисли от главата си и започнах да натискам бутоните, докато мостчето не спря на десетина метра от мястото, където се бях качил на него. С помощта на оранжевия бутон го върнах в хоризонтално положение. Време беше да се махам от тук, и то бързо. Откъм лодките долу се чуваха уплашени викове.

А проклетата музика не млъкваше.

Една нова мисъл прониза съзнанието ми. За онази магнетофонна ролка, която Оливър ми бе показал. Трябваше да я прибера.

По мостчето стигнах до металната пътека от другата страна на сградата. Видях изхода и бързо слязох надолу по едно стълбище, идентично на това, по което се бях качил. Бях забъркал ужасна каша, която щеше да ми е трудно да оправдая пред Стефани Нел, особено след бунта ми в Стюарт. Слязох на равнището на земята и попаднах в друг служебен коридор, който водеше само в една посока — навътре към центъра на атракцията, като след петнайсетина метра стигаше до две врати, вляво и вдясно.