Стив Берри - Офицер и пешка

Изправих се.

Той ме подканваше с разперени пръсти да се приближа до него.

— Само толкова ли можеш, Малоун?

Беше застанал близо до парапета, до капитана на кораба, който подаваше команда за пореден залп по лодките долу във водата. Реших да се отзова на подканването му и се нахвърлих върху него, като забих рамо в гърдите му. От инерцията ми и двамата залитнахме към парапета.

И паднахме надолу.

Оръдейните дула се подаваха от амбразурите си, готови за следващия залп. Джансън се просна върху едно от тях. В следващия миг оръдието „гръмна“. Това не беше просто звуков ефект. Истински пламъци, вероятно подхранвани с пропан-бутан, избликнаха от дулото.

Джансън изкрещя от болка. Тялото му ме закри от пламъка, но ръцете ми се поопърлиха. Ние отскочихме от дулото и паднахме във водата. Аз охлабих хватката. Водата беше студена и стигаше едва до гърдите ни. Джансън се изправи на крака и се хвърли върху гърба ми, като ме стисна с ключ около шията. На метър и нещо от нас премина лодка, пълна с туристи.

Натискът върху гръкляна ми се усилваше. Той ме душеше. Аз забих лакът в ребрата му — там, където го бяха близнали пламъците от оръдието, — като се надявах мястото да е чувствително и да го заболи.

Както и стана. Той се сгърчи от болка. И охлаби достатъчно хватката, за да се измъкна и да го отблъсна от себе си. Но Джансън не се даваше лесно. Той се оттласна с крака от бетонното дъно на басейна и се нахвърли върху мен. Човекът беше с двайсет и няколко години по-възрастен от мен, но умееше да се бие. Хората в лодката ни гледаха като хипнотизирани.

Проблеснаха светкавици.

За тях ние бяхме вълнуващо допълнение към шоуто. Джансън се опита да ме удари с юмрук в лицето, но аз блокирах и на свой ред стоварих едно кроше в челюстта му, с което само го разярих. Вече бях усетил металните релси под водата, вероятно поставени там, за да направляват лодките с туристи по фиксиран маршрут през атракцията. На това място те се доближаваха плътно до галеона за оръдейния обстрел, после завиваха към отсрещната страна на басейна, където се издигаше фалшивата крепост.

Джансън не се отказваше. Продължаваше да се нахвърля върху мен. В залата се появи нова лодка с туристи.

Сега, когато поглеждам назад във времето, не съм напълно сигурен какво точно се случи, но нещо в мен прещрака. До този момент от живота си никога не бях причинява умишлено вреда. Но пък дотогава аз не бях нищо повече от капитан във флота и юрист във Военния съд. За двата дни, откакто бях произведен в специален агент към Министерството на правосъдието, непрекъснато разни хора се бяха опитвали да ми навредят по една или друга причина.

Време бе да кажа: стига.

Скочих върху Джансън и го стиснах за гърлото. Той вдигна ръце, за да ме отблъсне от себе си. Ритнах го с коляно в корема; водата смекчи донякъде удара, но все пак успях вложа в него достатъчно сила, за да го усети. Той се съпротивляваше и двамата паднахме във водата.

Бях обърнат с лице към поредната лодка, която вече се задаваше към нас. Всички на борда й бяха приковали погледи в нас. Механичният капитан на кораба продължаваше да крещи команди на артилеристите си да стрелят по всичко, което се движи.

А те това и правеха.

От корпуса на кораба изригнаха нови огнени езици и протътнаха топовни гърмежи. От водата на няколко метра от нас избликнаха гейзери, вероятно предизвикани от сгъстен въздух. С крака си напипвах металните релси. Лодката се приближаваше неумолимо. Реших да се възползвам от присъствието й.

Беше вече на три метра.

Джансън ме гледаше с ярост. Бе дошъл, за да ме убие. Никакво съмнение.

Метър и половина.

Аз все още го стисках за гърлото, което ми позволи да подбера точно момента, в който да го наведа вляво, така че носът на лодката да се забие в тила му. Чу се глух удар.

Хората от лодката ни наблюдаваха, изпаднали в шок. Някаква жена изпищя.

Аз дръпнах Джансън от пътя на лодката и го пуснах. Тялото му изплува безжизнено на повърхността.

Лодката отмина.

Хората на кърмата извиваха шии и ни зяпаха потресени. Оставих Джансън във водата. Вече не беше мой проблем. Докато прегазих басейна към отсрещната страна, се бяха появили още лодки. Излязох на сушата и се озовах на градски площад; някакво нещастно същество бе попаднало в лапите на механизирани кукли, които го топяха с въже в един кладенец, за да им каже къде е скрито градското съкровище. Скрих се зад кладенеца и забелязах, че макар да изглежда масивен, е от стиропор, боядисан така, че да прилича на камък. Но поне ме закриваше от лодките.