Стив Берри - Офицер и пешка

На това трябваше да се сложи край. Веднага.

Но изведнъж Джансън сякаш събра сили.

— Всичко свърши — заявих аз.

— Ти ли ще ми кажеш? Ти си никой! — изригна той. — Ние дадохме живота си за тази страна.

— Ти го уби — казах аз.

— Изпълнявах заповеди — изрева той. — Вършех си работата!

Внезапната му трансформация от „патриот“ в „лоялен служител“ издаваше паника. Тази мисия, започнала като рутинна операция по издирване и елиминиране, се бе превърнала в битка за собствената му кожа. И как иначе? Валдес бе стеснил избора му с решението си да застреля Нейт Пери. Оливър беше мъртъв. Един господ знаеше къде се намираше Валдес в момента. Джансън беше последният оцелял.

Аз си припомнях обучението по ръкопашен бой от офицерската школа.

Дръж устата затворена, мускулите на шията и долната челюст стегнати. Пази корема. Внимавай как удряш другия в лицето, особено в челото. Можеш да счупиш кост на собствената си ръка.

Но никога досега не бях успявал да спазвам тези правила.

Той престана да размахва вилата. Сграбчих го за дясната ръка под мишницата и забих юмрук в стомаха му. След което го цапардосах с чело в лицето. Черепите ни се сблъскаха с пукот.

Видях искри, после мрак. Мозъкът ми даваше заето.

Бях застанал до края на фалшивия кей, като се мъчех да пазя равновесие. Джансън също имаше проблеми с това. Той залитна назад, все така стиснал в ръка вилата, размахващ свободната си ръка, за да се бори с шемета. С мъка стоеше на крака. Струята кръв от носа му се беше засилила. От дясната ми страна имаше три декоративни бурета. Прогоних мъглата от очите си, посегнах към най-близкото и го запратих по него. Той вдигна вилата, за да се предпази, но бурето беше от масивно дърво и го улучи в гръдния кош, събаряйки го по гръб. Той се строполи на циментовата настилка сред механичните човешки фигури, точно върху мястото, откъдето бяха откъртени двете.

Избухна гейзер от искри. Той изкрещя.

Разбрах какво става. Оголените жици бяха влезли в контакт с мокрите му дрехи. Бурето го притискаше към пода. Цялото му тяло се затресе, ръцете му се разпериха встрани. Крясъците му преминаха в предсмъртен писък, после утихнаха.

Той остана да лежи неподвижно, замлъкнал завинаги.

Аз стоях и го гледах.

Нова лодка се приближаваше по водата.

— Ей, ти! Не мърдай!

Обърнах се и на отсрещния бряг видях трима мъже с униформи, които тичаха към моста, за да дойдат при мен.

Вдигнах пистолета от бетонния под, побягнах по кея към сградата и намерих металната врата, през която бях влязъл. Свих наляво по един дълъг прав коридор. Охраната можеше лесно да ме открие тук, затова тръгнах нагоре по стълбите към служебната зона. Преминах по подвижния мост до отсрещната страна, после слязох надолу, като се оглеждах, за да се убедя, че е чисто. Не видях никого, затова завих надясно и тичешком стигнах до края на коридора, откъдето една врата водеше към осветения главен вход на атракцията.

Дръпнах я и надникнах навън. Охраната евакуираше хората от сградата. Някой крещеше, че атракцията е временно затворена. Бяха издигнати заграждения, каквито се слагат по летищата, за да насочват пътниците на зигзаг към гишетата за паспортна проверка, само че този път отвеждаха в права линия към изхода. Аз пъхнах пистолета в колана отзад на кръста, проврях се под една от прибиращите се найлонови ленти и се смесих с тълпата, която се блъскаше към откритото пространство на „Земята на приключенията“.

Бях успял да се измъкна.

Едва сега започвах да си давам сметка за случилото се. Двама души бяха загинали, след като се бяха опитвали да ме убият. В единия си джоб все така носех монетата, а в другия — мобилния телефон на Нейт, макар че след падането във водата се съмнявах, че още работи. Бях и въоръжен, което ми носеше известно успокоение, макар и не много.

Реших да тръгна да търся Фостър, който трябваше да ме чака на гарата при главния вход. Но едва ли беше много умно да отида до там през откритото пространство на парка.

След като излязох от сградата с пиратите и застанах зад няколко дървета, дочух бучене на двигател и се сетих, че железопътната линия минава съвсем наблизо. Някъде в гънките на мозъка ми беше останал спомен, че влакът обикаля целия периметър на парка, като дава възможност на посетителите да се прехвърлят от атракция на атракция, без да ходят пеша.

Видях една паркова служителка да упътва група туристи и я питах как да стигна до най-близката спирка. Тя ме насочи към „Земята на Дивия запад“, където пристигнах точно когато влакът забавяше ход на влизане в гарата. Скочих в открития вагон и с него обиколих целия парк, като на няколко пъти спирахме, за да се качат още пътници. С всяка изминала минута се отдалечавах от „Карибски пирати“, което само по себе си беше хубаво нещо.