Стив Берри - Офицер и пешка

— Девет минути — каза той.

Аз не реагирах. Пистолетът, който ме подпираше отзад на кръста, ми даваше кураж.

— Преди няколко години — каза тихо той — в Хавана ми бяха наредили да ликвидирам един човек. Кастро също обича да убива хора. Платиха ми щедро, като изискването бе убийството да бъде извършено публично, пред очите на всички, при това без да оставям следи. И така, един ден аз го проследих до едно улично пазарче. Той се помота около сергиите, заговори няколко продавачи, купи си плодове и зеленчуци. След като приключи, сви в един тесен пасаж, свързващ две оживени търговски улици. Аз го причаках в един вход. Докато минаваше покрай мен с торбите в ръце, му прерязах гърлото. Едно замахване с ножа. Бързо, дълбоко, безшумно. Той се удави в собствената си кръв там, върху паважа.

Погледнах надясно. В отворената му длан лежеше сгъваем нож, затворен за момента; очевидно го бе стискал през цялото време.

— Виждаш ли? Вече можеше да си умрял.

В очите му се четеше животинска кръвожадност. Седяхме в края на покритата тераса, всички останали пейки се падаха вляво от нас, така че никой не виждаше ножа.

— Седем минути — каза той. — Бях напълно сериозен, когато ти казах колко време имаш, а моят човек няма да посмее да не изпълни заповедта ми. Знае каква е цената за неподчинение.

Аз скочих от пейката.

— Да вървим.

Той също се изправи.

— Предлагам да побързаме. Не е наблизо, а времето изтича.

За разстоянието беше прав.

Минахме по познатия маршрут по Главната улица, после завихме надясно и покрай „Земята на бъдещето“ се насочихме към задната част на парка, където един участък беше ограден заради строителни работи. Високата два и половина метра дървена ограда беше изрисувана с герои на Дисни. Валдес се насочи към една врата в оградата, която се заключваше с обикновена ключалка.

— Много лесно я отворих — каза той.

Минахме през вратата и той я притвори зад нас.

Разбирах дилемата му. Той би предпочел да си тръгне от тук с Колийн и Фостър. Но това щеше да се окаже проблем. Колийн бе дошла доброволно. Съмнително бе, че ще си тръгне по същия начин. А Фостър се бе съгласил да съдейства единствено в името на нейната безопасност. Освен това нямаше да е лесно да се излезе от Вълшебното царство. Това можеше да стане само с автобус, лодка или с железница, всичките претъпкани с хора, а за пеша разстоянията бяха огромни. Твърде много неща можеха да се объркат, затова той бе предпочел да направим размяната в очертанията на парка.

Огледах се наоколо. Явно строяха някаква нова атракция. Купища тухли и метална мрежа бяха оформени във вид на големи обли камъни, струпани един върху друг, и очакваха да бъдат залети с бетон. До една от недоиззиданите стени беше опряна стълба. Тавани нямаше. Отвън проникваше размита светлина от лампите на парка. Всичко беше мокро от дъжда. Колийн седеше върху мокрия цимент, с гръб към недовършената стена; ръцете й бяха вързани на гърба. Вляво от нея в същата поза беше Фостър. Един от мъжете от гумената лодка на Драй Тортугас ги пазеше с пистолет. Краката на Колийн и баща й бяха свободни, но устите им бяха залепени с широко тиксо. Двата жълти плика, които бях оставил при Фостър, лежаха в скута му.

Валдес взе пистолета на мъжа и го отпрати.

— Сега сме само ние. Оливър и Джансън са мъртви — каза Валдес, като размаха пистолета пред лицето на Фостър. — Останахме ти и аз.

Съмнявах се, че Фостър ще каже нещо за записа, който бе изслушал по пътя насам. Това бе последното нещо, което би желал Колийн да научи, а пък Валдес нямаше представа за съществуването на касетата. Аз я бях оставил в пикапа, заключен сред милион други коли на гигантския паркинг.

— За начало — продължи Валдес — ми дай пистолета си.

Гледаше към мен. Аз се поколебах. Той насочи оръжието към Колийн.

— Сигурно разбираш на какво съм способен.

Естествено. Посегнах зад гърба си и напипах пистолета.

— Подай ми го, като го държиш за цевта.

Изпълних нареждането му. Той пое оръжието от ръката ми и го запрати сред купищата строителни отпадъци.

— Цялата ситуация се усложни ненужно — каза той. — Исках една проста размяна. А вместо това получих купчина неприятности.

Чувството ми за хумор беше притъпено.

— Ти си един долен убиец.

— Точно така. Но много хора са ползвали услугите ми. Включително и твоето правителство.

Погледнах към Колийн. Докато Валдес бе насочил вниманието си към мен, забелязах, че мускулите на ръцете й са напрегнати, а раменете й се движат. Опитваше се да се освободи от въжетата, без да привлича внимание, и вероятно успяваше. Очите й ми казваха да не спирам да му говоря.