Стив Берри - Офицер и пешка

Като го ритнах в гръдния кош.

Той залитна назад, но запази равновесие и реши просто да запрати желязото по мен. То профуча във въздуха и ме удари в хълбока — за щастие, не с острия си връх, който би могъл да ми причини сериозни наранявания. Макар ударът да беше с тъпото, изпитах адска болка. Паднах на земята.

Валдес побягна.

Наложих си да се изправя на крака.

Мощна вълна адреналин се разля по тялото ми. Болката, която бях изпитвал допреди миг, сякаш изчезна. Знаех, че това е илюзия, но се вкопчих в нея. Притичах до Фостър и освободих ръцете му, пристегнати с широко тиксо.

— Погрижи се за нея — казах му.

Огледах сенките наоколо, докато не открих пистолета до една купчина отпадъци. Наведох се и го грабнах, след което хукнах след Валдес.

Чух как дървената врата, през която бяхме минали, се отвори и после се затръшна. Минах през нея и се озовах обратно в парка; в далечината забелязах Валдес, който се беше смесил с тълпата. Дъждът беше спрял, но топлият въздух беше изпълнен с невидима пара. Хората се радваха на лятната вечер.

Валдес се беше насочил към една въртележка, където пътят се разклоняваше — можеше да тръгне вляво или вдясно. Изключено беше да стрелям по него. Той подмина въртележката и зави вляво към Замъка на Пепеляшка, осветен през нощта в цялото си великолепие. Покрит мост пресичаше извисяващата се нагоре конструкция. Сетих се, че от другата страна се намираше централният площад със статуята на Дисни, откъдето бе започнало всичко. Трупът на Нейт сигурно още беше там, заобиколен от полиция и паркова охрана. Валдес явно също се бе досетил за това, защото зави вдясно и предпочете да остане от отсамната страна на замъка, далече от суматохата оттатък.

Продължавахме да се движим напред, подминавайки разни други атракции.

„Светът е малък“. „Къщата на духовете“. „Залата на президентите“. Бяхме се върнали до „Земята на Дивия запад“, когато той внезапно изчезна в един от покритите мостове, които бях забелязал по-рано, отвеждащи към „Земята на приключенията“.

Аз продължих да тичам напред, на трийсетина метра след него.

Преминах по покрития мост и зърнах Валдес, който се беше насочил към „Разходка в джунглата“ и в този момент влизаше в дървен павилион, наподобяващ нещо като военен преден пост от минали времена, където се беше образувала опашка от чакащи реда си да се включат в обиколката. От другата страна на старинната на вид сграда се виждаха проблясващи светлини и водна повърхност; чуваше се шум от форсирани двигатели на пристигащи и отпътуващи лодки.

Аз ускорих крачка и го последвах в сградата точно в момента, когато той прескочи дървения парапет, след като бе пресякъл заградената с въжета затворена за посетители зона. Аз също се проврях под ограничителното въже, заобиколих бутафорните сандъци с инструменти и изследователско оборудване и продължих по следите му. Когато стигнах до парапета, той вече беше в една от лодките, отпътуващи „нагоре по реката“ за обиколка на атракцията. Над палубата имаше брезентов навес, а над него — надпис с името на лодката: „Найл Нели“. Вляво от мен нова лодка се пълнеше с туристи, а зад нея вече се бе образувала опашка от хора за следващите. Тези съдове едва ли бяха способни да развиват голяма скорост, така че настигането на Валдес с някой от тях не беше вариант. Аз изтичах при един от разпоредителите с тропически костюми.

— Онази лодка, която току-що отпътува — казах му аз. — Как мога да й пресека пътя и да се кача на нея?

Той ми хвърли озадачен поглед, принуждавайки ме да поясня:

— Аз съм федерален агент. Трябва да стигна до онази лодка. Веднага.

Докато тичах насам, аз бях пъхнал пистолета под ризата си и сега се запитах дали не е редно да го използвам като мотивация към думите си. Но човекът схвана по тона ми, че случаят е спешен. Той посочи с ръка към отсрещния бряг на тесния плавателен канал.

— По-нататък реката прави широк завой. Ако минете през тази горичка, ще пресрещнете лодките по маршрута им.

— Има ли начин да се излезе от парка през тази атракция?

— Зад фалшивата джунгла минава служебен път, който води навън. Но трябва да слезете от лодката.

Валдес едва ли знаеше този факт, но би могъл да го открие, след като в даден момент напуснеше лодката. Не можех да допусна да ми избяга.

Тесен кей насочваше лодките към павилиона. В другия му край дървено мостче, широко две педи, отвеждаше към „джунглата“. Аз заобиколих опашката чакащи, стъпих в една от току-що изпразнените лодки, от нея скочих на отсрещния бряг, насочих се към мостчето и по него продължих към гъстата зеленина. Провирайки се през папрати и шубраци, изкачих малък хълм, покрит с високи дървета — по-скоро земен вал, служещ за преграда между двете половини на атракцията. През горичката се чуваше шум от двигатели; лодките ту забързваха, ту забавяха ход.