Стив Берри - Офицер и пешка

Хуан Лопес Валдес вече го нямаше.

И слава богу.

Не бих проронил сълза за загубата му. Но това бе първият случай, в който хладнокръвно убивах някого, и нямаше да бъда честен пред себе си, ако кажех, че случилото се не ме засяга. Да, Оливър и Джансън също бяха мъртви. Но аз бях причинил смъртта им при самозащита, в разгара на боя. Докато с Валдес просто дръпнах спусъка. Бях чувал колеги във флота да говорят как са убили някого. Убийството не е проста работа, както много хора си мислят. То разтърсва душата ти. Така и трябва. Понякога си длъжен да го извършиш. Но от това не следва, че е лесно. Много месеци след това щях да размишлявам върху постъпката си, без нито за миг да съжаля за взетото решение, но и без да забравям последиците от него. По-нататък щях да убия още хора. Повече, отколкото си бях мислил, че е възможно. Това беше част от работата ми. Като всеки път щях да разсъждавам върху ползите и вредите, докато не се убедях, че е трябвало да го сторя.

Влязохме обратно в строителния обект.

Трупът на Колийн лежеше на цимента, беше покрит с найлоново платнище. Баща й беше застанал отстрани с един от заместник-шерифите на окръг Ориндж. Те вече сигурно знаеха, че убитата е била една от тях. До края на живота си Колийн бе останала добър полицай, вършейки онова, на което беше обучена. Да действа. Да поема отговорност.

Аз стоях с белезниците. Наоколо бяха разпръснати белите листове хартия, които бях използвал за примамка. Парчето арматурно желязо, насинило хълбока ми, също беше земята. Фостър мълчеше. Изглеждаше зашеметен, с поглед в земята.

— Валдес е мъртъв — казах му аз.

Възрастният мъж вдигна глава и кимна.

Исках да знае, че справедливостта е възтържествувала. Око за око и така нататък. Но това нямаше да съживи Колийн. Не вярвах, че мъката, издълбала бразди в лицето му, ще отмине лесно. Той беше обречен да я носи до края на живота си; чудовищността на онова, което бе извършил преди трийсет и две години, бе дала своите плодове тук, сред смеха и радостното оживление на този парк, който много хора наричаха най-щастливото място на света.

Но единствено тъга изпълваше нощния въздух.

Стефани Нел се беше появила отнякъде с един по-възрастен мъж с униформа със златни звезди на яката. На гърдите си носеше значка, която го идентифицираше като шерифа на окръг Ориндж.

— Свалете му белезниците — каза Стефани.

Шерифът кимна на един от помощниците си и ръцете ми бяха освободени. Тя ми даде знак с ръка да я последвам към другия край на площадката.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да. Как ме откри?

— Не беше трудно. По труповете, които оставяш след себе си. Във ФБР не са във възторг. Министърът също. Кажи ми нещо, с което да променя отношението им.

Езикът ме сърбеше да й кажа много неща, но най-напред трябваше да говоря с Фостър. Затова тръгнах към него. Стефани ме последва. Шерифът остана при хората си.

— Господин Фостър — каза тя, — моите съболезнования.

Той не отговори.

— Тя беше добър полицай — каза Фостър след минута.

— Обясних на шерифа всичко, което можах — отвърна Стефани. — Включително това, че случаят е под федерална юрисдикция. Казах му, че тримата сте били натоварени със специална задача от Министерството на правосъдието.

— Последното не е трябвало да му го казвате — промърмори Фостър. — Предпочитам да нямам нищо общо с федералното правителство.

— А не предпочитате ли да пренощувате в ареста? — попита тя. — Петима души са загинали тази нощ.

Той я изгледа враждебно.

— Мен ме е грижа само за двама от загиналите. За дъщеря ми и съпруга й.

Чух и премълчаното в думите му. Обвинението към самия него.

— Какви са тези празни листове хартия, разпилени наоколо? — попита тя.

— Блъф, който не проработи — отвърнах аз.

— Папките още ли са у теб?

Сега бе моментът. Да й кажа ли истината? Да, знаех достатъчно, за да преобърна историята с главата надолу, но Фостър току-що бе загубил най-близките си. Трябваше ли да вгорча още живота му, намесвайки го в убийството на Мартин Лутър Кинг? За такова престъпление нямаше давност; можеше все още да бъде съден и вкаран в затвора. Папките и касетата заедно доказваха участието му извън всякакво съмнение. В един по-късен момент кариерата ми в разузнаването щеше да изобилства с доказателства за моята способност да пазя тайна. Секретността щеше да се превърне във втора природа за мен. Хората щяха да ми вярват. И аз никога нямаше да ги предам. Но тук, между сюрреалистичната жизнерадост на Вълшебното царство и ужаса от смъртта на Колийн и Нейт, аз за пръв път през живота си се изправях пред тази дилема.