Стив Берри - Офицер и пешка

Той се обърна и си тръгна.

За да убия малко време, аз влязох в един ресторант и се нахраних спокойно, като размишлявах върху изминалите няколко дни. Обадих се на Пам, за да й кажа, че ще закъснея, и този път по изключение не бях подложен на разпит. Последните няколко дни нещата между нас вървяха. Дори бяхме започнали да говорим за бебе. И двамата искахме дете и може би времето бе дошло. При проблемен брак раждането никога не ми бе изглеждало като решение. Но може би беше време да обърнем нова страница и да гледаме напред, а едно бебе щеше да послужи за спойка между нас. Самата идея да стана баща ми допадаше. Собственият ми баща бе починал, когато бях на десет, така че бях израсъл при дядо си. Исках да присъствам в живота на едно дете. Да бъда до него, когато му потрябвам. Да участвам в израстването му. Що се отнася до военната ми кариера, знаех накъде ще поеме. Временното ми ангажиране с Министерството на правосъдието бе приключило. Бях се върнал във флота, за да върша една работа, която все повече намразвах. А трябваше да се боря с това. Достатъчен ми беше хаосът на семейния фронт, за да прибавям към него и служебните си проблеми.

Малко след пет и трийсет излязох от ресторанта и тръгнах към дома на Фостър. Спрях в един магазин и си купих карта на града. Орландо е голямо населено място. Лесно е човек да се изгуби из многото му квартали, но аз открих къщата — скромна, на един етаж, в тих жилищен район. Тойотата на Фостър не се виждаше в алеята за коли — може би беше още в Пуерто Маяка, където я бях оставил, след като Джансън ме хвана натясно.

Приближих се до предната врата и натиснах звънеца.

Вратата се отвори след няколко секунди и Фостър ме покани да вляза.

— Казах на всички, че искам да бъда сам — обясни той. — Никой няма да ни безпокои.

Къщата беше чиста и просторна, по покритите с тапети стени висяха снимки на Колийн с някаква по-възрастна жена, вероятно нейната майка.

Той забеляза интереса ми.

— Толкова се гордеех с нея. Беше добра дъщеря. Не послушна. Имаше собствен мозък, характер, не се криеше зад гърбовете на по-силните.

Забелязах и снимки на един много по-млад Бенджамин Фостър с Мартин Лутър Кинг. На някои бяха само двамата, застанали един до друг, усмихнати. На други — сред много хора. Имаше и правени по време на шествие или седяща стачка. На една се виждаше как ги отвежда полиция. На друга бяха зад решетките.

— И двамата бяхме арестувани в Мобайл — каза Фостър. — Прекарахме три дни заедно в арестантска килия. Беше през шейсет и шеста.

— Как можа да го предадеш? — попитах аз.

— Джансън ми плати над двайсет хиляди долара, за да бъда негов шпионин. За времето това бяха много пари.

— И никой не забеляза, че си забогатял, така ли?

— Всичките отиваха в джобовете на букмейкъри и търговци на автомобили. Никой не ми обръщаше внимание.

Отново ме обзе познатото чувство.

— Лъжеш.

— Защо мислиш така?

— Помогнал си на ФБР в убийството на Кинг. Чух това на записа. А държиш всичките тези снимки по стените си? Казваш, че Кинг е бил човекът, от когото най-много си се възхищавал. Наричаш го Мартин. А си го видял как умира, покосен от куршум. Или нямаш съвест и морал, в което се съмнявам, или лъжеш.

— Колийн ме разпитваше по същия начин в тази стая. Разбира се, тя не подозираше нищо от това, което знаеш ти. — Той помълча, после добави: — Нарече ме лъжец, когато й казах, че имам монетата от другаде. Вероятно това още повече я подтикна да се свърже с Валдес. С нея забърках ужасна каша. Надявам се с тази ситуация да се справя по-добре.

Той ми даде знак да го последвам в трапезарията, обзаведена с лъсната махагонова маса, четири стола и бюфет. През прозореца, закрит с тюлени завеси, влизаше топла светлина от късното следобедно слънце. Върху масата имаше стар ролков магнетофон. Не бях виждал такъв от детските си години. Сега всички бяха на касети и дискове. Върху него имаше поставена ролка, пълна до половина с лента.

— Трябва да ти обясня някои неща — каза Фостър. — Част от тях обсъдихме в Майканопи, други не.

Спомних си разговора ни.

— Шейсет и пета и шейсет и шеста бяха сравнително спокойни години за Мартин. След онези шокиращи записи, изпратени до дома му, ФБР гледаше да стои надалече. Но когато Мартин се обяви публично срещу Виетнамската война през април шейсет и седма, Бюрото отново засили наблюдението върху него. Хувър също изпадаше в ужас при мисълта за един месия, който би могъл да обедини и наелектризира войнстващия черен национализъм. Джансън ми бе говорил за това. Малкълм Екс можеше да бъде този месия, но той бе убит. Хувър беше наплашен до смърт, че Мартин може да изостави отказа от насилие и да прегърне национализма на чернокожите. Разбира се, това никога нямаше да стане. То противоречеше на всичко, в което вярваше Мартин. Но Хувър не го познаваше.