Стив Берри - Офицер и пешка

Аз посочих с пръст магнетофона.

— Какво е това?

— След малко — отвърна той. — Първо искам да разбереш някои неща.

Кимнах. Засега той имаше думата.

— На записа си чул да казвам на Джансън за срещата на „Християнски лидери“ в Атланта на трийсети март. Всички бяха там. Страстите бяха нажежени. Мартин искаше да се върне в Мемфис, после да се готви за Марша на бедните във Вашингтон. Всички останали бяха против, предпочитаха друга тактика. Той си тръгна от сградата бесен, по-ядосан, отколкото някога го бях виждал. Няколко часа след това ми позвъни и каза, че идва. Дойде, поговорихме около час. Беше донесъл магнетофон и записа всяка дума.

Усетих как нещо сякаш ме стисна за гърлото.

— Държеше да няма после въпроси. Да няма недоразумения. Допускаше, че къщата ми не се подслушва, което беше истина. — Той посочи магнетофона. — Това тук е оригиналният запис от въпросния ден.

Фостър седна до масата.

Аз също.

Кинг: Бен, мина вече година, откакто застанах на амвона в църквата в Ривърсайд и заклеймих войната. Сега три четвърти от американците смятат, че това е било грешка. Близо шейсет процента от негрите са на същото мнение.

Фостър: Кога изобщо си се интересувал от общественото мнение? Цялото движение е в противоречие с всичко, което се смята за популярно в тази страна.

Кинг: „Ти си проповедник, не политик. Не преигравай.“ „Ти си Нобелов лауреат и твоето мнение за расовите взаимоотношения се чува по целия свят.“ „Лидер на нашите.“ „Защо ти трябва да рискуваш всичко това, като заемаш позиция по въпрос, който няма нищо общо с нашите цели?“ Това са въпросите, които ми се задават отново и отново.

[ПАУЗА]

Кинг: През последната година аз си задавам същите въпроси. Сгреших ли, Бен? Нима здравият разум ме е напуснал? С цялото си същество вярвам, че тази война е грешка. Би било грях да си мълча. Лошото е обаче, че антивоенните протести почти винаги се израждат в насилие. Разбирам защо става това. Безсилието поражда склонност към агресия. Аз просто не мога да стигна до душите на тези млади хора въпреки съпричастността ми с всичко, което изпитват. Ние се разминаваме единствено в тактиката. Мога да се поставя на тяхно място, чувствам се млад с тях, усещам болката им. Но системата ни души. И тях, и нас.

Фостър : Едва ли е цялата система. Части от нея работят в наша полза. Другите можеш да ги вразумиш.

Кинг: Не. Опитвал съм се и виж докъде стигнахме. Истината е, че живеем в една провалена система. Капитализмът никога няма да допусне равномерно разпределение на благата. Едно привилегировано малцинство ще си бъде богато извън границите на човешкото въображение, а почти всички останали са осъдени на някакво равнище на бедност.

Фостър : Но имаме и успехи. Десегрегацията е вече реалност.

Кинг: Започвам да си мисля, че докато се интегрираме, покривът над главата ни гори.

Фостър : И какво би желал да направим?

Кинг : Време е, Бен, да станем пожарникари.

[ПАУЗА]

Фостър : Не, не. Само това не.

Кинг : Говорихме вече надълго и нашироко по въпроса. Ти знаеше, че този ден ще настъпи.

Фостър : Не искам да говорим за това.

Кинг : Бен, жизненоважно е да ме изслушаш. Не мислиш ли, че съм обмислил това от всички възможни страни? През последните месеци не мисля за нищо друго. Не виждаш ли колко ми е тежко? Не забравяй и че не си ти този, който ще умре.

Фостър : Не е нужно да умираш.

Кинг : Няма друг начин. Виждаш пред какво сме изправени. „Християнски лидери „е в опасност. Аз искам да продължаваме напред, да не се отклоняваме от курса, да се върнем в Мемфис, да се борим с бедността. Всичките ми помощници, сътрудници, приятели, всеки е на различно мнение. Дори ти имаш съмнения. Беше време, когато нищо от това не би ме разколебало. Но вече не е така. Достатъчно съм проницателен, за да видя, че светът се е променил.

Фостър : Благодарение на теб. Ти го промени. Ти се изправи срещу омразата и не отстъпи и крачка назад. Аз бях до теб в Селма, Бирмингам, Сейнт Огъстин. Ти направи тези победи възможни.

Кинг : Нищо не съм постигнал сам. Много хора се жертваха в тази борба. Все още ми е жал за онези младежи в Сейнт Огъстин, които прекараха три месеца в затвора само защото се бяха опитали да си поръчат обяд. Толкова много хора, Бен. Повече, отколкото някога съм можел да си представя. И всички дадоха по нещо от себе си.