Стив Берри - Офицер и пешка

— Изпълних каквото искаше от мен.

— Защо избра точно теб да го направиш?

Фостър помълча за миг. После ми обясни.

— Трябва да си ти — каза Кинг. — Анди, Джеси, Ралф … всички те са отдавна с мен. Сам по себе си този факт никога не би им позволил да се замесят в такова нещо. Освен това всеки от тях има собствени планове, свой път, който да следва. Те са добри, решителни хора. Движението ще се нуждае от тях и в бъдеще, те ще влязат в историята. Но ти, Бен? Ти си изгубил посоката отдавна.

— Аз също съм способен на велики дела.

— Съгласен съм, но има много различни начини да извършиш велики дела. Не го казвам с лошо чувство или зла умисъл. Но ти не си създаден за лидер на Движението. В него има капитани, има и лейтенанти. Ти си от втория вид, затова съдбата ти ще е различна. Имаш талант за общуване с хора, умееш да отгатваш мислите им и да им казваш онова, което искат да чуят. Но и ти също като мен си пълен с недостатъци. Още търсиш себе си, Бен, търсиш нещо, което да осмисли живота ти. Дали ще го намериш на амвона в църквата, тепърва ще се разбере. Може би това тук ще ти помогне да откриеш нещото, което търсиш. Ти се справи добре, пазейки ме да не се отклонявам от правилната посока. Свикнах да завися от бдителния ти поглед. Когото реших, че ми е дошло времето да срещна Създателя, ти беше единственият, на когото се спрях да ми помогне.

— Не бях сигурен дали да се чувствам обиден или поласкан — каза Фостър. — Той всъщност ме нарече измамник. Но беше прав. Мартин ме познаваше по-добре, отколкото сам се познавах. Можех да измамя ФБР, понеже цял живот бях мамил други. Бях добър в това. Ралф, Анди, Джеси — никой от тях не ме харесваше. Търпяха ме заради Мартин. В деня след убийството Ралф ми каза, че повече нямат нужда от услугите ми като пътуващ секретар. Уволни ме.

— И никой от тях нямаше представа какво всъщност се бе случило?

Той поклати глава.

— Онази стара поговорка се оказа вярна. На купувача му трябват сто очи, на продавача само едно. Слава богу, Джансън така и не разрови достатъчно надълбоко, за да разбере, че е бил изигран. Мартин казваше, че си падам малко лъв, но повече лисица.

Аз се усмихнах.

— След смъртта на Мартин и от ФБР ме оставиха на мира. Дадоха ми монетата и ми казаха да изчезвам. И тогава реших да се върна към попрището на проповедник. Междувременно се бях променил. Бях станал различен. Смъртта на Мартин ме беше преобразила. Бях нов човек. И се харесвах.

Нужни ми бяха подробности, затова реших да го поразпитам още малко.

— А защо точно в Мемфис?

— Мартин не искаше това да стане в Атланта. Семейството му живееше наблизо. Освен това искаше да умре в драматичен момент. Смъртта му да значи нещо. Мемфис му се струваше идеален за целта. Напрежението беше високо. Опасността реална. Като се замисля сега, съдбата също беше на наша страна. Вечерта на 3 април, преди да си легне, той ми поръча да подготвя всичко за 6 вечерта на следващия ден. Каза, че нарочно ще излезе за няколко минути на балкона на „Лорейн“. Като идеална мишена. И аз казах на Джансън кога и къде и да бъде готов, ако му се представи възможност. Разбира се, знаех, че възможност ще има.

Можех само да си представям каква смелост се е изисквала за това.

— За вечерта на трети беше планиран голям митинг. Времето беше лошо. Дъжд, който заплашваше да премине в торнадо. Мартин се бореше с настинка и беше леко потиснат, както можеш да си представиш, затова реши да не ходи. Вместо него отиде Абърнати, за да говори пред множеството, но хората настояваха да чуят Мартин. Скандираха името му. Така че Ралф позвъни в „Лорейн“. Мартин вече спеше. Аз вдигнах телефона и по настояване на Ралф отидох да го събудя. Той се трогна, че толкова много хора искат да го видят, облече се и двамата отидохме.

Беше изумително усещане да чуя този урок по история, видян през очите на събеседника си, запечатан дълбоко в съзнанието му.

— Когато стигнахме, се изви ужасна буря с гръмотевици. Дъждът плющеше по покрива. Святкаше и гърмеше. Беше едва ли не като Библейския потоп, като специални ефекти от филм на ужасите. Мартин застана на амвона и настана мъртвешка тишина. Имай предвид, че той изобщо не смяташе да участва, не беше подготвил изказване. Думите му извираха направо от сърцето. Беше минала близо година, откакто бе заклеймил войната, и оттогава репутацията му се беше сринала почти до нула. Животът му отиваше към края си. Знаеше, че куршум, изстрелян от бял човек, ще го покоси в шест часа следващата вечер. Чел ли си някъде какво каза въпросната вечер? Защо я наричат Речта от планинския връх?