Стив Берри - Офицер и пешка

Поклатих глава.

Фостър стана от масата и излезе за момент от стаята. Когато се върна, носеше книга, съдържаща публикуваните трудове на Мартин Лутър Кинг. Отвори я на съответната страница и ми я подаде.

Аз се зачетох.

Нещо става в Мемфис. Нещо става в нашия свят.

А знаете ли, ако сега бях застанал в началото на летоброенето и можех да обхвана с поглед панорамата на цялата човешка история до този момент и ако Всевишният ми кажеше: „Мартин Лутър Кинг, в коя епоха би желал да живееш?“ Колкото и да е странно, аз бих се обърнал към Всевишния и бих му казал: „Ако ми разрешиш да поживея само няколко години във втората половина на двайсети век ще бъда доволен“.

Странно изказване, защото светът е напълно объркан. Нацията ни е болна. Земята ни е в беда. Навсякъде цари объркване.

Странно изказване, наистина.

Но аз някак си знам, че само когато е достатъчно тъмно, можеш да видиш звездите. А аз виждам Божието дело в този период на двайсети век, как хората по някакъв странен начин реагират.

Нещо се случва в нашия свят.

Човешките маси се надигат. А където и да се съберат днес, техният вик е един и същ. Ние искаме да сме свободни. И така, аз съм доволен, че Бог ми даде възможност да живея в този период, за да видя какво се случва.

Доволен съм, че ми даде възможност да се намирам в Мемфис.

И така, какво значи всичко това в този величав период от историята?

Означава, че трябва да останем обединени. Да останем обединени и да запазим единството си. Нали знаете, че когато фараонът искал да продължи периода на робството в Египет, той имал любима формула.

Каква била тя?

Оставял робите да се избиват помежду си.

Но когато робите се обединят, нещо се случва в двора на фараона и той не може повече да ги държи в робство. Когато робите се обединят, това е началото на тяхното освобождение.

Нека да запазим нашето единство.

Ние трябва да се отдадем до край на тази борба. Нищо не би било по-трагично от това да спрем дотук, в Мемфис. Трябва да я доведем докрай. А когато свикаме нашето шествие, искам да сте там. Дори това да означава да излезете от работа, да избягате от училище — бъдете там. Погрижете се за брат си. Може и да не стачкувате. Но ние или ще се извисим заедно, или ще се провалим заедно.

Нека тази вечер да се извисим в една по-голяма готовност.

Нека да се изправим с една по-голяма решимост.

И нека продължим напред в тези решителни дни, в тези дни на предизвикателство, за да направим Америка това, което трябва да бъде. Имаме възможността да направим Америка една по-добра държава.

Затова искам да благодаря на Бог, още веднъж да му благодаря, че ми позволи да бъда с вас тук.

Знаете ли, преди години бях в Ню Йорк и раздавах автографи за първата си книга. И както си седях там и подписвах книги, при мен дойде една болна чернокожа жена. Единственото, което ме пита, беше: „Ти ли си Мартин Лутър Кинг?“ Аз бях навел глава и пишех и само казах: „Да“. И в следващия миг усетих пулсираща болка в гърдите. Преди да разбера какво става, тя ме беше наръгала с нож. Откараха ме по спешност в болницата „Харлем“.

Беше събота следобед, притъмняваше.

Ножът беше прониквал в гърдите ми, на рентгеновите снимки се виждаше, че върхът му почти е опрял в аортата, в главната артерия. Пробие ли се тя, просто се удавяш в собствената си кръв. Това е краят.

На другия ден в „Ню Йорк Таймс“ писаха, че ако в този момент бях кихнал, съм щял да умра. След около четири дни, след като мина операцията, след като бяха отворили гръдния ми кош и бяха извадили острието, ми позволиха да се разходя из болницата с инвалидна количка. Позволиха ми и да прочета част от пощата, която пристигаше от всички щати и от целия свят.

Бях получил и телеграма от президента и от вицепрезидента.

Отдавна съм забравил какво пишеше във всички тях.

Дойде да ме види губернаторът на Ню Йорк, който ми беше пратил и писмо, но отдавна съм забравил какво пишеше в него.

Но имаше едно писмо от някакво младо момиче, ученичка от Уайт Плейнс. Аз го прочетоха и никога няма да го забравя.

В него пишеше просто:

„Драги доктор Кинг, аз съм ученичка в девети клас на гимназията в „Уайт Плейнс“. Макар че това едва ли има значение, искам да спомена, че съм бяла. Четох във вестника за нещастието, което ви е сполетяло, за страданието ви. Прочетох също, че ако сте били кихнали, сте щели да умрете. Пиша ви просто да ви кажа, че съм много щастлива, че не сте кихнали.“