Стив Берри - Офицер и пешка

Погледът му беше празен.

— Онази сграда, която Рей си бе избрал за огнева позиция, предлагаше перфектен ъгъл за стрелба по мотела. От банята балконът на Мартин се падаше по права линия; Рей беше заел позиция там, стъпил във ваната, издал дулото на пушката навън през прозореца. Заредена с един патрон. Толкова. Един. На човека не му липсваше самонадеяност.

Или просто е бил идиот. Трудно беше да се каже със сигурност.

— Когато куршумът го улучи, Мартин стоеше облегнат на парапета, с гръб към Рей, като доказателство за думите си от предишната вечер. С изправен гръб никой не може да ви яхне. Тези думи преминаха през мозъка ми в мига, когато чух изстрела. Спомням си също, че се усмихваше. Точно когато се обърна, за да влезе вътре в стаята и да си вземе палтото. Мартин умря с усмивка на лице.

Фостър посочи с пръст магнетофона.

— На записа има още нещо.

И той отново натисна бутона.

Кинг: Включих се в борбата на двайсет и шест. Беше изключително тежка битка. Още от първия ден знаех, че животът ми, посветен на отказа от насилие, ще завърши насилствено. Всички си мислим за смъртта.

Фостър : Ти — повече от останалите.

Кинг: Съгласен съм. Често я споменавах. Може би твърде често. Но те убиха Кенеди. Убиха Малкълм Екс. Убиха Медгар Евърс. Убиха малки чернокожи деца и бели реформисти. През цялото време си мисля за Селма и Джими Лий Джексън.

Фостър: Аз също.

Кинг: На хората, които ще слушат този запис, искам да кажа следното. През шейсет и пета отидохме в Селма, за да организираме шествие за правото на глас. Джими Лий Джексън беше на двайсет и шест. Работеше във ферма и беше дякон в църквата. Този ден той беше с нас на шествие до зданието на съда на окръг Пери, където щатската полиция ни нападна с палки. Джими видя как бият майка му и дядо му и се затича да им помогне. Един униформен го простреля в корема, след което го арестуваха за хулиганско държание. Минаха часове, преди да го откарат в болница. Джими живя девет дни в страшни мъки, преди да почине.

Девет дни след това направихме шествие от Селма до Монтгомъри. Събраха се хиляди хора, възмутени от палките, камшиците, веригите, сълзотворния газ и куршумите, които бяха видели по телевизията да се ползват срещу беззащитни протестиращи. Един от участниците в шествието този ден, бял проповедник и баща на четири деца на име Джеймс Рийб, беше пребит от разярена тълпа бели. Няколко дни след това четирийсетгодишна жена и майка на име Виола Лиуцо бе застреляна от бели куклуксклановци.

Толкова много хора загинаха за тази кауза. Хората забравят, че Движението е изцапано с кръв. Аз не искам да забравят повече. Нито сега, нито когато и да било. Колко пъти сме виждали мъже с пушки, покачени на дървета, да чакат просто да им кацнем на мушката, за да стрелят по нас? Колко бомбени заплахи са ни били отправяни? Безсмъртието не се измерва с парите, които си натрупал през живота си, или с къщите, които притежаваш, или с това колко си популярен. То се заслужва с отдаденост на бедните и заблудените, на съкрушените и отчаяните, на гладните и голите. Джими Лий Джексън, Виола Лиуцо и Джеймс Рийб знаеха това. Те дадоха живота си. Онова, което им липсваше, бе слава. Докато аз я притежавам. Затова сега ще принеса живота си в жертва, за да може никой от тях да не бъде забравен.

[ПАУЗА]

Фостър: Какво искаш да кажем на погребението ти?

Кинг : Искам скромно погребение с кратка надгробна реч. Никакво споменаване на Нобеловата ми награда и останалите отличия, които съм получил. Нека да кажат само, че съм служил на хората и съм ги обичал. Опитал съм се да заема правилната позиция за войната. Да нахраня гладните, да облека голите, да посетя лишените от свобода в килиите им. С колкото повече омраза са ме обливали враговете ми, толкова повече съм се амбицирал да вървя напред. Колкото повече са се опитвали да ме спрат, толкова по-усилено съм работил. За завършек кажете, че съм се старал с всичките си сили да обичам и да служа на човешкия род.

Фостър спря за последен път магнетофона.

И двамата видимо се борехме с емоциите си.

— През последната година от живота си Мартин преживя мъчителна ерозия на вярата. Онзи ореол на самонадеяност, който ранният успех създава у младите и нетърпеливите, бе изчезнал. Той наближаваше четирийсетте и гледаше на живота с неистова неотложност. Бях чул Корета да говори с Ралф Абърнати около месец преди Мемфис. Дори тя бе забелязала промяната, сякаш съдбата го застигаше.