Стив Берри - Офицер и пешка

— Чух за него от един приятел, държавен служител. Така те открих в Копенхаген.

— Ако ти не ме беше открил, аз щях да дойда при теб. Днес е важен ден.

Поглеждам часовника си. 0:30. Четвърти април беше настъпил.

— Мартин стимулираше надежда и любопитство — казва Фостър. — Историята показва, че паметта за него е жива. Толкова много хора скърбяха след смъртта му. Сякаш бяха умрели заедно с него.

— Бил си прав в онова, което си казал на Джансън. Имаше бунтове и размирици от океан до океан.

— Известно време ни се струваше, сякаш с Мартин са умрели надеждата, напредъкът, справедливостта. Но, както беше предвидил той, ние надживяхме това. Духовете се успокоиха и борбата продължи, но вече не навън, по улиците, а в политиката. В Ню Джързи и Индиана бяха избрани чернокожи кметове. Анди Йънг стана първият чернокож от Джорджия още от времето на Реконструкцията, избран в Конгреса. Последваха още много изборни победи. Най-после чернокож стана президент. Мартин би се радвал да види това.

Аз питам за нещо, което държа да знам.

— Какво смяташ, време ли е светът да научи?

— Последните години все за това си мисля. Движението ни отвори много врати, това е истина. Врати, които преди дори не съществуваха. Но това се отнася главно за черния елит и средната класа. Законите за гражданските права, за правото на глас и за правото на жилище при справедливи условия породиха цяла редица от нови свободи, от които тези категории успяха да се възползват.

— А бедните?

— Именно. Бедните. Гетата. Хората в неравностойно положение. За тях на практика нищо не се е променило. По-конкретно, те сякаш са обект на демонизиране. Лесно е да си го изкараш на бедните, а това става и от двете страни на политическата разделителна линия.

Виж само какво направи Клинтън през деветдесетте! Отстъпи пред републиканския Конгрес и подписа закона за социалната реформа, от който не произлезе нищо освен още бедни. Бедните вече нямат своя застъпник. Без работни места, с още по-малко възможности. Не е трудно да се види защо се избиват помежду си. Насилието на черни срещу черни е прераснало в епидемия. За мен няма съмнение, че мечтата на Мартин остава неизпълнена.

Аз също бях размишлявал по въпроса по време на полета от Дания със съзнанието, че това е причината да бъда повикан. Осемнайсет години бях пазил тайната; лъгал бях Стефани, като така и не й разкрих с какво разполагам и какво съм научил. И ето че се бях озовал в дома от детските години на Мартин Лутър Кинг, изправен пред дилема.

— Всички ние допуснахме сериозна грешка — казва Фостър. — Включително и аз. След като Мартин умря, го възвеличахме, изкарахме го безгрешен. Той никога не бе очаквал такова нещо. Обичта и уважението на хората към него ги подлъгваха да го идеализират. Сега във всяко градче на тази страна има улица или булевард, носещи неговото име. Рожденият му ден е официален празник. Да го критикуваш вече се смята за предателство към черната раса. Което е странно, като се има предвид, че приживе той беше много повече критикуван, отколкото хвален. Забравяхме за слабостите му, а той ги имаше в изобилие, но те просто доказваха, че е човек. Имаше същите недостатъци като всички нас. Светец не беше. Но умееше да оцелява.

— Защо сме тук? — питам аз.

— Петдесет години живея с болката от смъртта на моя приятел и близо двайсет с тази от загубата на дъщеря ми. Не желая повече да понасям и двете. Когато си тръгна от дома ми, аз не дръпнах спусъка, защото бях дал обет пред Мартин. Той пожертва живота си и поиска от мен да пожертвам своя, но по различен начин. Държеше да доживея до този ден. Е, добре. Аз изпълних обета си. А след като нищо не се разкри публично, си казах, че и ти си изпълнил своя.

Известно време стоим мълчаливо един срещу друг.

— Дъщеря ми не можа да изживее пълноценно живота си — промърморва той. — Тя така и не разбра какво е да отглеждаш свое дете и всичко това стана по моя вина. Ако бях сключил сделка с Валдес, ако бях разменил монетата за папките му и след това ги бях изгорил, нищо от това нямаше да се случи. Но аз си бях наумил, че мога да контролирам събитията. Мислех си, че от мен зависи. Казвах си, че е достатъчно да откажа. Колко съм бил глупав!

Вече разбирам накъде бие. Моментът отдавна е назрял.

— Мартин беше прав за мен. Аз не съм роден за капитан.

— Не. Ти си генерал. Той ти е гласувал доверие за най-важното решение, което е вземал през живота си. Избрал е теб, за да му помогнеш да го осъществи. И ти не си го разочаровал. Изпълнил си точно онова, което е искал. И виж какво си станал. Съпруг, баща, уважаван проповедник. Той наистина не се е излъгал в теб. Познавал те е по-добре, отколкото сам си познавал себе си.